Капитанът слушаше. Понякога чутото носеше толкова информация, колкото и видяното. Той виждаше какво става пред него — пътят продължаваше на изток от южния бряг на реката, а после — на юг между хълмовете, а преди да завие натам и да тръгне нагоре, пресичаше един поток.
— Какво става? — попита Жак.
— Врагът е нападнал един керван — отвърна капитанът и двамата с Том се спогледаха.
„Хайуел Райд казваше: «Войната не е в боя с меч, а в решенията.»“
— Всичките ли са от тази страна на потока? — попита той.
— Да — каза Еймис Хоб и кимна.
— На едно място ли? — попита той.
— Гелфред нареди да ви кажа, че сега е моментът — рече Еймис Хоб и поклати глава. — Те са хиляди…
Капитанът срещна погледа на Том.
— Тръгвайте — каза той, а великанът се ухили като луд.
— След мен! — изрева той.
Всички наоколо му направиха по една последна проверка — един оправи ремъка на бронята си, втори — шлема си, а трети се увери, че камата е на колана му. До един се усмихваха и си говореха. Канеха се да си свършат работата, да се стрелнат като светкавица и да ударят като чук по наковалня. Войниците знаят, предчувстват тези неща. Късметът щеше да ги следва, сякаш бяха чародеи, които правят заклинания с копитата на конете си.
Тръгнаха право натам, откъдето ехтяха роговете. Том дръпна юздите едва когато зърна първия блатник, обърна се и видя Грендъл и ездача му, които се носеха с грохот по пътя.
Капитанът го поздрави — наличникът му беше вдигнат.
— Ето ги — каза Том без да може да сдържи усмивката си.
Капитанът се заслуша и се почеса по брадата. Погледите им отново се срещнаха.
— Никога не съм срещал дете на Дивото, което да може да се бие едновременно и в двете посоки — каза Том. — Те не се бият, те ловуват. И метнат ли се… Е, това е краят.
— Искаш да кажеш, че Дивото не държи резерв — рече капитанът.
— Вие го рекохте — рече Том, но виждаше, че капитанът е съгласен с него.
— Някой ден и на това ще се научат.
— Няма да е днес — отвърна Том, а Червения рицар се поколеба за миг. Дишаше дълбоко и се ослушваше. После се обърна към Том, а усмивката му беше дивашка и хищна.
— Давай да си свършим работата — каза той, вдигна копието и го насочи напред, Карлъс вдигна дългия си бронзов тромпет и капитанът му кимна.
Том не си направи труда да подреди хората си във формация, защото знаеше, че всичко зависи от изненадата. Беше сигурен, че е наясно какво се случва пред него и когато потеглиха, тази убеденост го пазеше като броня. Когато бойният му кон прескочи едно паднало дърво, стигна до завоя и той видя стотици малки гадини да разграбват фургоните, Том просто вдигна меча си.
— Лохлан за Аа! — изрева той и започна да убива.
Трябва да си голям късметлия, за да хванеш врага (особено извоювалия победа враг, който те превъзхожда числено двадесет към едно) със свалени гащи, угоен от плячка и неспособен нито да се бие, нито да избяга, и още по-голям късметлия, за да го спипаш угоен от плячка и притиснат към пълноводен поток с един-единствен брод, отбраняван от отчаян луд.
Тъй като беше главнокомандващ и се боеше от капан, капитанът излезе на полето последен. Със себе си водеше дузина стрелци, двама войници и Жак, а останалите слуги бяха резерв. Когато пристигна, все още се измъчваше от съмнения — решението му се струваше прибързано, макар че го изпълваше подобна на религиозна вяра сигурност, че врагът ще се провали.
Червения рицар се включи непосредствено след основния отряд, за да покрие дивия щурм на Том Лошия, а Жак се намираше на по-малко от четиридесет метра зад последния войник, но въпреки това когато стигнаха до големите дъбове, боят при изоставените фургони беше приключил. Мина край останките от последния опит за съпротива от страна на кервана — дузина търговци, проснати по лице, някои полуизядени. Мина и край труповете не на един, а на три мъртви трола. До този ден беше виждал само един. После се натъкна на ред каруци. Животните, които ги теглеха, бяха мъртви, разкъсани във впряговете си. Воловете и конете на другите фургони бяха недокоснати — ужасени, но живи. Сред мъртвите блатници видя човешки тела, както и обезглавения труп на златна мечка.
Капитанът поклати невярващо глава. Не би могъл да го планира така дори да искаше. Не би успял да координира подобна победа дори да разполагаше с двойно повече хора и двама чародеи, които да предават съобщения. По-нататък битката продължаваше — чуваха се бойните викове на Том.
Стигнаха до двама мъже, които пазеха няколко изнервени бойни коня и Жак прати четирима слуги да поемат юздите. Войниците се ухилиха, разхлабиха мечовете в ножниците си и тръгнаха по пътеката в посока на виковете. Капитанът си пое дъх, удивен от мъжете и жените, които работеха за него. Всички бързаха с усмивка по пътеката, за да се включат в боя. Водеше ги, а те го правеха щастлив.