Преди да спре да шава, Том Лошия заби юмрук в тялото му.
— Кръщавам те… месо! — извика той.
Наемниците се разсмяха. Някои от войниците даже изръкопляскаха, а търговците осъзнаха, че може и да оживеят и взеха да се радват. Една последна стрела се заби в група, разнесе се нервен смях и ликуването стана още по-гръмогласно.
— Червения рицар! Червения рицар! Червения рицар!
Капитанът се наслади на виковете — точно колкото да вдиша дълбоко три пъти, да напълни както трябва дробовете си и да се порадва, че е жив и е победил. После…
— Още не сме се отървали — сопна им се младежът.
Щом чу гласа му, младият рицар, който предвождаше отбраната на брода, се изправи от мястото, където бе коленичил да се моли или просто бе паднал от изтощение. Двамата се гледаха с един миг повече от необходимото — така се гледат само хора, които са или любовници, или смъртни врагове.
После капитанът се обърна.
— Доведете конете. Всички на седлата, трябва да спасим колкото може повече фургони. Хайде, бързо, бързо! Том, ти отговаряш за фургоните. Кой командва тук, ти ли? — посочи той един от керванджиите, а после се обърна към Жак. — Разбери кой води кервана и колко хора пътуват с него. Рицарят пред теб…
— Знам кой е и… — започна Жак.
— Май е ранен — прекъсна го капитанът.
Рицарят, за когото говореха, се изправи и закуцука към тях, а десният му крак беше мокър и лъщеше от кръв.
— Ти… Копеле! — извика той и вдигна меча си, сякаш за да замахне към капитана, но припадна точно когато Жак му взе оръжието.
Том се разсмя.
— Я, някой ви познава! — каза той, изкикоти се и се зае с работата си. — Добре, хора. Стрелците — при мен! Слушайте всички!
Младият човек, понякога познат като Червения рицар, остана до тялото на рицаря. Никой не знаеше защо, освен може би Жак, но в този момент капитанът изпитваше огромно удовлетворение. Това беше голяма победа… и малко лично отмъщение. Да спаси Гавин Мюриен, да убие бегемот… Този не изглеждаше по-малък в смъртта — беше си все така ужасяващо огромен.
Капитанът отметна глава назад и се разсмя, а вятърът развя кърпичката на рамото му.
Том срещна погледа му.
— Понякога си мисля, че не бих могъл да си представя по-добър живот от този — заяви капитанът.
— Затова ви обичаме — отвърна Том.
Лейди Мери стоеше до празното легло и наблюдаваше как две прислужници от Юга навиват пухения дюшек.
— Твърде много неща взимаме — каза Дезидерата.
Дайота се разсмя.
— Миличка, без пухен дюшек няма да ти е никак удобно. Всички рицари имат такива.
— Древните са спели на земята, увити в плащовете си — каза Дезидерата и се завъртя, възхищавайки се на диплите на срязания ѝ отстрани сукман и на начина, по който се ветрееше. Коприна. Беше виждала коприна и преди — копринени жартиери, копринени конци за бродерия. Този плат обаче беше въздушен, почти вълшебен.
— Без рокля не можеш да го носиш — каза Дайота — Миличка, виждам циците ти съвсем ясно.
Лейди Мери се обърна и погледна през прозореца. „Мисля, че точно това е целта на кралицата“ — помисли си тя. Ребека Алмспенд вдигна поглед от книгата с обичайната си тънка усмивка и двете се спогледаха.
— Да спя на земята, покрита с плащ, едва ли е по-лошо от това да прислужвам в кралските казарми — обади се Бека. — Всъщност — продължи тя и изгледа кръвнишки лейди Мери, — може би във военен лагер приятелите ми няма да идват да ми отмъкнат завивките.
Кралицата се усмихна.
— Наистина ли, Мери?
Мери сви рамене.
— Имам седем сестри — каза тя. — Не крада нарочно чуждите завивки, просто така става — каза тя и очите ѝ проблеснаха.
Кралицата се протегна, изправи се на пръсти като танцьорка, а после се отпусна с леко изнесени напред ръце, сякаш позираше за портрет.
— Мисля, че всички ще спим на едно място — каза тя.
Алмспенд поклати глава.
— Моят съвет, милейди, е да си закарфичите плаща за роклята.
Дайота изсумтя.
— Тя няма да спи под плащ, а в пухено легло в шатра колкото дворец.
Кралицата сви рамене, а прислужниците продължиха да стягат багажа, докато лейди Алмспенд изброяваше задачите за деня. Тя отговаряше за багажа и на краля, и на кралицата и това я бе превърнало в много по-важна личност.
— Бойни коне за оръженосците на милейди — каза тя.
Кралицата кимна.
— Как върви?
Алмспенд сви рамене.
— Помолих младия Роджър Калвърли да се погрижи за тях. Разумен е и може да му се има доверие, когато става дума за пари. Само дето се върна да докладва, че не са останали бойни коне. Никакви.