Започна да свиква с възможността просто да се изпусне и да прекара остатъка от времето, което трябваше да чакат тук, проснат в собствената си урина. Запита се дали е единственият с подобни нужди и дали Ота Куон е възнамерявал да му каже да се облекчи, преди да заложат засадата, или пък е премълчал нарочно. В боядисания в черно мъж имаше нещо жестоко — Питър вече започваше да разбира, че последователите му са малко, защото твърде много обича да сипва сол в раната. Струваше му се още, че меденият им месец е към края си — в началото Ота Куон търсеше компанията му така отчаяно, както Питър търсеше съюзник сред непознатите отвъдстенци, но сега, когато около него се събираше боен отряд, Ота Куон се променяше постепенно и почти незабележимо. При това към по-лошо… а на Питър ужасно му се пикаеше.
Нямаше как да прецени колко време е минало. Една мравка пропълзя по цялото му тяло, от обутия в мокасина ляв крак чак до дясното му рамо. Нещо по-едро прекоси коленете му, двойка колибри посети цветето над главата му, а агонизиращата нужда да се облекчи го принуждаваше да лежи тъй неподвижно, че яркочервеното мъжкото птиче за малко да кацне върху изрисуваното му лице.
Армията им се състоеше от триста, може би петстотин мъже, легнали от двете страни на път, който водеше надолу по склона, към брода на пълноводен поток. Намираха се някъде на изток от Албинкърк. Никой не издаваше нито звук.
Трябваше да се изпикае.
Внезапно по камъните простърга подковано копито, чу се писък — същински вой, а след него — крясък, който сякаш идваше от другата страна на дървото, зад което се беше скрил.
Никой не помръдна.
Последва нов крясък, който секна изведнъж и в неочакваната тишина се разнесе тропот от подковани копита, които се отдалечаваха в галоп.
Изведнъж на пътеката, само на няколко метра от Питър изникна Скадай и тихо извика:
— Додак-гиир-лон! Гоц она!
Навсякъде наоколо му воините се показваха от скривалищата си, триеха коленете и лактите си или отърсваха дървесната кора от кожата си. Половината веднага започнаха да се облекчават и Питър направи същото. И през ум не му беше минавало, че уринирането може да доставя такова огромно удоволствие. Скадай обаче вече беше тръгнал напред и Ота Куон перна Питър по рамото.
— Тръгвай! — каза му той, сякаш говореше на дете. Питър взе лъка си и го последва. Хукнаха на изток по пътя и четиридесет метра по-нататък видяха мъртъв кон, затиснал ездача си. Лицето и скалпа му липсваха, гърлото му беше прерязано, а по скалите към потока се стичаше лепкава кървава вадичка.
Тичаха сякаш часове наред, а накрая се пръснаха сред големите дървета. Потокът остана далеч зад тях и Питър изпадна в паника — струваше му се, че тичат право към врага. Скахас Грахо явно изпитваше същите чувства. Щом спряха, той застана пред Ота Куон и каза нещо, което прозвуча като очевидно възражение. Ота Куон го удари — не силно, но светкавично и младият воин се преви от болка. Ота Куон бързо заговори, от устата му пръсна слюнка.
Скадай безшумно дотича при тях, изслуша го, кимна и хукна обратно по дължината на рехавата колона от воини, която се простираше в гората от двете им страни, докъдето поглед стига. Дърветата бяха най-вече кленове и букове, от онези, които растяха в Аднаканарите — високи и стари, с великолепни корони и стволове, които двама мъже не биха могли да обгърнат с ръце. Храсталакът беше рядък заради високия зелен балдахин — слънцето проникваше сред гъстите клони, но в килима от стари листа растяха само най-прекрасните ириси, които Питър бе виждал някога.
Скахас Грахо се изправи, изгледа неприязнено Скадай и заплю Ота Куон. После каза нещо на останалите и хукна надолу по колоната. Брант го последва, а Ота Куон вдигна лъка си. Питър посегна, без да мисли и с всички сили притисна ръката му надолу. Ота Куон се опита да го удари по ухото с върха на оръжието, но Питър го улови и с едно движение изви ръката му, докато едва не извади рамото му от ставата.
— Не съм се родил роб — каза той. — Не ме предизвиквай.
— Те ме изоставят! — възкликна Ота Куон, докато гледаше как двамата мъже си отиват.
— Ти удари Скахас Грахо, вместо да се обясниш с него — рече Питър и едва сдържа смеха си. Точно той да обяснява основните правила на водачеството на Ота Куон! Въпреки всичко продължи да стиска ръката му, без да възнамерява да го пусне.
Другият застина, а после се отпусна.
— Щеше да откаже да се подчини. Щеше да откаже да се подчини на Скадай!
Питър го пусна.
— Сосаг съм едва от три дни, но ми се струва, че това е проблем на Скадай, а не твой. Според мен си мислил като албинец, а не като сосаг — каза той и сви рамене.