Останалите трима — Пал Кут, Бодливото лице и Барбуна — ги наблюдаваха предпазливо.
— Ти ще ми бъдеш верен! — изсъска му Ота Куон. — Нали?
Питър кимна.
— Да — отвърна той и думата го смути.
Пал Кут извика нещо и добре разпределилата се колона тръгна напред почти тичешком. Повечето мъже бяха приготвили стрели. Питър хукна да заеме мястото си в редицата, не успя да се справи със своята стрела и я изпусна. Обърна се да си я вземе — бяха му твърде малко, за да си позволи да загуби една. Наведе се и в същия миг светът избухна.
Един бик от стадото на джелепина в началото на колоната продължително изръмжа и внезапно въздухът се изпълни със стрели, свистящи и в двете посоки. Сосагите нададоха пронизителен вик, почти като писък… и се хвърлиха в атака. Питър намести стрелата и хукна напред. Пред очите му една прониза Пал Кут в корема — беше толкова голяма и летеше с такава сила, че изскочи от гърба му сред фонтан от кръв. Върхът ѝ беше с формата на лястовица и блещукаше със зловещ синьо-червен блясък.
Питър се затича подир Ота Куон и видя първия си враг — високо русо момче в ризница, което спокойно се изправи иззад един храст и простреля воин, който той не познаваше. Стрелата се заби в тялото му почти от упор, той загуби равновесие и се замята като обезглавена кокошка, преди да рухне мъртъв.
Ота Куон обаче се метна към момчето със страховит рев и го простреля от една ръка разстояние — назъбеният връх на стрелата проби ризницата и се заби в рамото му. Дузина воини се нахвърлиха върху ранения младеж, като го убиха и скалпираха за секунди. Ота Куон взе блестящия му стоманен меч, дълъг метър и половина и го размаха. Всички воини, станали свидетели на случилото се, нададоха победен вик и продължиха да тичат напред.
Щом разузнавачите се върнаха, Лохлан разбра, че е загазил, и то сериозно. Драконът от Ерк не позволяваше на отвъдстенците да припарят сред Хълмовете на север от хана. В замяна той трябваше да му принася животни в жертва, но такъв беше животът сред Хълмовете. Вече хиляда години драконът не допускаше Дивото там и от поколения наред клановете се радваха на благоденствие.
На юг отблъскването на отвъдстенците беше задължение на краля. Според някои Бобровата долина беше границата между Алба и Зелените хълмове, но на когото и да принадлежаха тези земи, Лохлан ги беше смятал за безопасни, а не за бойно поле. Бобровият поток се вливаше в Албин, а Албинкърк трябваше вече да се вижда от върха на хребета, макар че до брода при Саутфърд им оставаше още цял ден път. Важното беше, че почти бяха пристигнали.
Въпреки това разузнавачите на Лохлан си знаеха работата. Джелепите и хълминците познаваха отвъдстенците — бяха диви, свирепи и умееха да боравят с оръжие. Бяха му устроили засада, което означаваше, че са го наблюдавали, стигайки до извода, че могат да го победят. Което пък означаваше, че разполагат с триста-четиристотин бойци.
Хектор не се поколеба. Беше си представял тази ситуация много пъти, макар че досега не му се беше налагало наистина да се справи с нея.
Обърна се към своя кожар, Доналд Редмейн:
— Върни се при ариергарда. Вземете колкото може повече добитък и бягайте обратно към хана.
Доналд беше свестен човек — верен и упорит, не от най-умните, но чудесен боец, с прекрасен глас и сръчни ръце.
— Върви ти, Лохлан. Аз ще ги задържа.
Лохлан поклати глава.
— С тези натъртени ребра? Тръгвай. Веднага!
Редмейн поклати глава.
— Кълна се в дракона, Хектор, до Албинкърк остава само ден път. Да подплашим кравите към ония копелета, за да ги прегазят и да изколим оцелелите.
Хектор вдигна ръка над очите си и огледа гората.
— Не. Слушай какво ти казвам, Доналд. Превъзхождат ни две към едно, а ако стадото се пръсне в тези гори…
Той замълча, за да не оклюма още повече и се обърна към Томас, съгледвача:
— Върви право в хана. Вземи два коня, за да можеш да ги сменяш. Бързай, момко, може вече да са стигнали до планините. И изобщо не се връщай, освен ако водиш сто души със себе си.
Останалите разхлабиха мечовете в ножниците им, няколко прегледаха лъковете си, а един си свали шапката и отиде при мулето си, за да си вземе шлема.
— Не ви върви, момчета, днес сте с мен, а не в ариергарда — каза Хектор. — Боя се, че тая нощ никой няма да вечеря.
Иън Фъшкията, едър мъж с кафяво като кал лице, му се ухили.
— Я стига. Досега не съм срещал откачалка, която да не мога да убия.
— Ще пресрещнем отвъдстенците в гората, където няма да могат да стрелят по нас — каза Хектор. — Ще се бием, докато можем. Щом надуя рога, всички при мен — ще оформим защитна стена и ще запеем — рече той и се огледа.