Работата в задната част на стадото беше много по-тежка, отколкото отпред, така че дежурните се сменяха всеки ден и днес при него не бяха нито най-възрастните, нито най-младите, нито най-добрите бойци. Някои бяха от неговите, някои — от хората на ханджията, така че дори не ги познаваше, но до един бяха въоръжени и нито едно от петдесетте лица не издаваше ужаса, който със сигурност изпитваха. Чудна песен щяха да изпеят. Хълминците знаеха как да умрат достойно.
Хектор се сети за булката си — надяваше се да е забременяла, защото макар че си имаше няколко копелета, нямаше син, който да отмъсти за него.
— Слушай! — каза той, сграбчвайки стремето на съгледвача. — Кажи на жена ми, че ако роди син, искам да порасте здрав и силен. Щом забогатее и всички го заобичат, нека поведе армия на север и да изколи отвъдстенците. Петстотин трупа, толкоз струва животът ми. Кажи му го, когато порасне. А на нея кажи, че не съм вкусвал нищо по-сладко от нейните устни и ще умра със спомена за целувките ѝ.
Младежът пребледня. Беше станал свидетел на смъртта на свой приятел от детинство, а сега го отпращаха, за да язди сам стотина левги. Накрая сигурно щеше да се окаже единственият оцелял.
— Мога да остана с вас — каза той.
Хектор се ухили.
— В туй съм сигурен, момче, но ти си последното ми послание до жена ми и близките ми. Трябва да отидеш.
Вестоносецът смени коня си. Един бик мучеше, а кравите се обръщаха и задната част на колона вече тръгваше на север, по-далеч от врага.
Хектор се обърна към хората си. Повечето бяха с доспехи и шлемове на главите, готови за бой. Неговият полубрат, свещеникът Пол МакЛохлан, вдигна кръста си. Останалите коленичиха, а той се помоли за душите им. Щом изрекоха „амин“, Пол го пъхна обратно под ризницата си и постави стрела в лъка си.
Братовчед му Ранълд имаше могъща, красива бойна брадва и я размахваше във въздуха. Носеше и бронирани стоманени ръкавици — доскоро беше служил на краля и имаше хубави такъми, като на рицар.
— Ако загина, Ранълд ще поеме командването — каза Хектор. — Ще влезем в гората, а най-младите ще минат отпред като авангард. Не допускайте да ви пометат. Стреляйте, когато имате възможност, после отстъпвайте. Чуете ли рога ми, отстъпете. Трябва да издържим до обяд, за да дадем възможност на Доналд да избяга. Така няма да сме умрели напразно.
Ранълд кимна.
— Благодаря ти, братовчеде. За мен е чест.
— Няма по-добър от теб за тази работа — рече Хектор и сви рамене.
— Ще ми се и другият ти брат да беше с нас — отвърна Ранълд и кимна, а Хектор се загледа в гората. Почти усещаше приближаването на врага. Кой знае — може би щяха да останат в засада твърде дълго или да си плюят на петите, за да избегнат ръкопашния бой.
Краят на ливадата обаче сякаш се движеше. Отвъдстенците идваха.
— И на мен тъй ми се ще — каза Хектор и огледа хората си. — Да тръгваме. Разпръснете се както трябва.
Отрядът бързо навлезе в гората. Най-големият му страх беше, че врагът вече е стигнал до края ѝ, но там нямаше никой и петдесетте мъже го последваха сред дърветата, където ирисите цъфтяха като кръстове в гробище.
Хектор разположи по двама мъже при всяко дърво, а десетима от най-младите и пъргавите — на един хвърлей с копие от широко разгърнатия строй. Изведнъж бикът в далечината измуча отново и стрелите се посипаха върху тях.
Той едва не загина още в първия миг — една стрела улучи шлема му и го завъртя, а друга се удари в забралото му, изкриви го и едва не се заби в окото му. Хората му се справиха добре, макар че сосагите пометоха момчетата в авангарда — беше грешка да ги прати там. Отвъдстенците бяха по-бързи, по-смели и по-безразсъдни, отколкото си беше представял и все пак хората му избиха много от тях. Докато отстъпваха, притичвайки от дърво до дърво, сосагите се колебаха твърде дълго, преди да ги последват. Това позволи на джелепите да се измъкнат и да оставят след себе си още един ред изкормени потръпващи трупове.
Един самотен отвъдстенец, боядисан в червено от главата до петите, застана между две дървета, извика нещо и хукна напред. Сби се Иън Фъшкията, който така и не се изправи, но въпреки това го последваха само дузина от изрисуваните мъже.
„Слава Богу“ — каза си Хектор.
Когато принудиха хората му да отстъпят към последното прикритие преди поляната, слънцето не бе изминало дори половината си път.
Стрелите на Питър свършиха, а той получи ужасна рана в левия пищял — един от бягащите мъже го беше порязал с крайчеца на меча си, но това беше достатъчно да го свали на земята за няколко безкрайни минути.