Той стискаше камата на мъртвеца, голяма колкото къс меч, бе взел и щита му. Боядисаният в черно Ота Куон го нямаше, беше изчезнал още в началото на атаката. Сега Питър тичаше зад Скадай, който се движеше по-грациозно от всички воини, който беше виждал някога. Не знаеше с кого се бият, но враговете им бяха грамадни мъже — смели, тихи и твърде добре въоръжени.
Сосагите умираха като мухи. Вече бяха загубили повече от петдесет души и Питър си каза, че може би сега е моментът да се признаят за победени. Скадай обаче беше на друго мнение — хукна към врага, повали един огромен боец и му преряза гърлото с ножа си.
След такава храброст Питър не можеше да стои безучастно. Следващия път, когато врагът побягна, той извика заедно със Скадай. Ота Куон, който изведнъж бе изникнал току до него, направи същото. Тримата се показаха от прикритието, зад което се бяха свили, за да избегнат стрелите и преминаха в атака. Вдясно от Ота Куон Скахас Грахо също се изправи с меч в ръка, а останалите го последваха. Не бяха много — около една дузина.
Една стрела избръмча като стършел под слънчевите лъчи и се заби в слабините на Скадай. Той се спъна, падна и не помръдна повече. Питър продължи да тича. Мъжът, пуснал стрелата, изостана от приятелите си и Питър хукна, съсредоточавайки се в него с цялото си същество — червенокос великан, чиято фина ризница блестеше сред сенките в гората. Желязна яка покриваше врата и гърдите му, а на ръцете си носеше дълги кожени ръкавици.
Питър зина и изкрещя, а мъжът хвърли лъка и извади меча си. Една стрела одраска бедрото на Питър от вътрешната страна, преди да прелети между краката му и той вдигна щита си, за да се защити от меча на джелепина. Хвърли се напред, щитът заклещи острието и собственият му къс меч се заби в лицето на врага, изби зъбите му и извади окото му, преди великанът да успее да се обърне. Острието на Питър обаче вече беше пред шията му, така че той го сграбчи с ръката, с която държеше щита, притисна го към гърлото на мъжа и започна да сече наляво и надясно, докато премаза трахеята му през ризницата и желязната яка.
Дузина стрели се забиха в умиращия здравеняк, до една изстреляни от приятелите му, които реагираха, без да мислят — устремът го беше накарал да се обърне и предназначените за Питър стрели се забиха в червенокосия джелепин, който рухна в ръцете му и умря, преди да падне на земята. Питър хвърли дългата кама и се наведе за падналия в тревата меч. Ота Куон изкрещя и цялата колона поде победоносния му рев.
Пол МакЛохлан, свещеникът, бе застигнат от ужасна смърт, защото открай време не го биваше особено с меча. Един от изрисуваните дяволи избегна ударите му, хвърли се върху него и наряза лицето му, избоде окото му, удуши го и използва тялото му вместо щит. Лекотата, с която почти невъоръжен човек уби един от тях, при това съвсем сам, подейства деморализиращо на всички.
Хектор обаче си каза, че от друга страна бяха успели да избият ужасно много диваци. Разправяха, че сосагите не обичали да понасят много жертви, а хората му бяха видели сметката на повече от петдесет. Червеният им предводител също беше мъртъв, застрелян от свещеника. Това трябваше да му го признае.
Лохлан се ухили на мъжете около себе си.
— Всички трябва да се постараем повече — каза той.
— Проклетият Пол — рече Ранълд. Един от диваците спря, за да скалпира свещеника и той простреля изрисуваното копеле, което изкрещя.
Хектор вдигна рога над главата си, за да предупреди хората отляво.
— Ще пробием защитата им и ще се съберем ето там — каза той. Местността беше открита и би било глупаво да продължат да отстъпват.
След успеха на последното им нападение отвъдстенците си възвръщаха смелостта и агресивно настъпваха. Хората на Хектор пускаха последните си стрели. Сосагите преминаха в атака пред очите му. Ако гората продължаваше зад гърба му, щеше да отстъпи отново, но нямаше как — зад него бяха само дивите цветя на поляната.
Той сложи рога на устните си и го наду. Всички оцелели хукнаха към него и се събраха наоколо му за секунди, през които сосагите успяха да пуснат само няколко стрели. Хектор не изчака онези, които изостанаха. Разполагаше с достатъчно хора, за да пее и тръгна напред.
Куражът на Питър беше на привършване. Този на Ота Куон — не. Той се изправи и хукна напред, а през това време един от хората им се наведе над трупа на рижия гигант с нож в ръка и плати с живота си.