— Гоц она! — изрева Ота Куон. Воините му обаче не го последваха. Кошмарният ръкопашен бой с червенокосия мъж бе оставил Питър без дъх, изсмуквайки и силите, и смелостта му. Щеше му се да легне и да се наспи. Раната на крака го болеше и той се разтревожи да не е много дълбока.
Мъжът с ризницата наду рога си, а Ота Куон се метна напред и Питър се принуди да го последва. Хвърли поглед зад себе си и забеляза, че Скахас Грахо и Брант също се изправят сред тревите. Той тичаше с всички сили след Ота Куон, а останалите следваха него.
Врагът неочаквано ги изненада, като премина в атака — не просто една шепа, а солиден клин, който се вряза в центъра на бойния им строй. Питър беше твърде далеч вдясно, за да успее да се сбие дори с последния от тях. Поколеба се, джелепите го подминаха и боят се премести навътре в гората, откъдето се разнесоха викове.
Ота Куон продължи да тича. Питър си каза, че дори не е забелязал врагът да ги напада, но въпреки това го последва. Скахас Грахо се наведе и скалпира червенокосия.
Хектор, все още свеж и без нито една рана, посече първата група отвъдстенци толкова бързо, че успя да нададе бойния си вик едва три пъти. После с хората му се оказаха сами в гората.
Баща му го беше учил, че по време на битка най-важното е да наложиш темпото и да се надяваш врагът да допусне грешка. Хектор следваше съветите му, така че не спря и не събра хората около себе си.
— След мен! — изрева той и продължи напред. Макар и по-бързи от джелепите му, отвъдстенците не бяха яки като тях и особеностите на терена, заедно с лошия късмет, нараняванията и изкълчванията, ги оставиха на милостта на мъжете с ризниците, а те не знаеха милост. За стотина крачки посякоха дузина сосаги.
Хектор се носеше задъхано напред, краката му горяха. Независимо от разстоянието, да тичаш с доспехи е огромно усилие, а да пробягаш петстотин крачки — истинско изпитание. Повечето от хората му го следваха плътно, а онези, които се спираха, биваха убити.
Макар че бягаха, отвъдстенците продължаваха да се движат с организираната грация на ято лястовици. Онези, които бяха останали незасегнати от атаката, първи се успокоиха и стрелите им отново полетяха сред дърветата.
— Не спирайте! — изрева Хектор и хората му дадоха всичко от себе си.
Един от отвъдстенците, все още момче, се препъна в някакъв корен, падна и Ранълд го обезглави с едно движение.
Продължиха напред. Накрая обаче Хектор трябваше да спре и да се облегне задъхано на дръжката на огромния си меч, а Ранълд го хвана за бронирания лакът.
— Вода — изхриптя той.
Десетина метра по-нататък откриха младия Клип, чифликчията от хана, с прерязано гърло, притиснат под мъртвия си кон. Още по-надолу беше бродът, който трябваше да прекосят. Из въздуха отново свистяха стрели. Когато Хектор мина от другата страна на потока, му бяха останали тридесетина мъже. Хората му се напиха с вода и се пръснаха сред дърветата, за да си починат. Онези, които все още имаха стрели или ги бяха събрали от земята, започнаха внимателно да си избират мишени и боят се разгоря отново.
Ранълд се почеса по брадата. Бяха го улучили в гърдите — стрелата не беше пробила ризницата му, но бе успяла да пукне едно ребро и той дишаше с усилие.
— Струваше си да попеем — каза той и Хектор кимна.
— Вече е пладне, пък и без друго ги върнахме два километра назад. Когато прекосят потока… Е, Доналд вече е далеч — рече той и сви рамене. — Ако бяхме останали заедно, дали щяхме да ги победим?
Ранълд изплю кръв.
— Едва ли. Твърде хитри са, а и не успяхме да убием достатъчно. Хектор Лохлан, радвам се, че те познавам. За мен беше и чест, и удоволствие. — Той протегна ръка и Хектор я стисна. — Не се тревожи, човече. Мен ако питаш, в гората ще се намерят петстотин луди. Ако си направил момче на твоята булка… Е, ще има и пари, и петдесет верни мъже. Това е добро начало.
Хектор поклати глава.
— Да знаеш колко съжалявам, че те повиках, братовчеде.
Въпреки умората и тежестта на ризницата Ранълд сви рамене.
— За мен е чест да умра с теб — каза той и се усмихна на чистото небе. — Мъчно ми е само за жената, която обичам, но това е хубава смърт.
Лохлан вдигна очи към слънцето. Стрелите приличаха на плътна завеса, а някои вече достигаха до тяхната страна на потока — диваците също бяха успели да го прекосят. Въпреки това небето беше синьо, слънцето грееше, а цветята в гората бяха прекрасни. Хектор се засмя и вдигна меча си във въздуха.
— Да запеем! — изрева той.