Питър следва Ота Куон, докато остана без дъх и забави ход. Боядисаният в черно мъж направи същото, сякаш бяха вързани един за друг. Намираха се на открито поле, на което пасеше малко стадо добитък. И конят, и дузината овце се бяха обърнали към тях, но не се виждаше нито един човек.
Ота Куон подскочи от радост и затанцува в тревата.
— Победихме ги! Цялото им стадо е наше! — извика той и прегърна Скахас Грахо. По-високият воин обаче заговори на Питър, а не на него:
— Къде? — попита той и се направи, че размахва алебарда или меч. Питър посочи натам, откъдето бяха дошли. Беше изтощен до мозъка на костите си, раната на крака му туптеше, а яростта, породена от битката, затихваше, оставяйки пустота след себе си. Питър обаче не беше от хората, които се захващат с нещо и се отказват, преди да са го довършили.
Ота Куон поклати глава.
— Добитъкът! Трябва да го подкараме, иначе всичко е било напразно.
Питър го изгледа уморено.
— Не видя ли колко от нас загинаха, Ота Куон? Всичко беше напразно, късно е вече. Скадай е мъртъв, което означава, че няма кой да каже на сосагите да се оттеглят — каза той и сви рамене. — А и това е съвсем малка част от стадото им.
Ота Куон го погледна и на лицето му бавно се изписа разбиране.
— Трябва да ги спрем. Може да застреляме оцелелите един по един.
„Може да стана предводител.“ Питър някак усещаше, че това е единствената мисъл в главата на Ота Куон. Заедно с десетината си съмишленици двамата се обърнаха и отново тръгнаха към глухите крясъци, които бележеха мястото, където сега се вихреше боят. Никой нямаше сили да тича, дори Ота Куон.
Когато се спуснаха по стръмния склон на долчинката и пресякоха потока по хлъзгавите окървавени камъни, слънцето тъкмо прехвърляше зенита си. Битката продължаваше.
Дузина от бронираните великани се бяха събрали в кръг, а близо двеста сосаги ги бяха наобиколили. Между външния и вътрешния пръстен имаше цяла планина от трупове, някои още шаваха. Докато Питър и останалите прекосяваха потока, две смели момчета се метнаха към джелепите и загинаха, едното обезглавено с брадва, а другото — намушкано с дълъг меч. Телата им паднаха върху растящата барикада от трупове.
Изведнъж опръсканите с кръв демони започнаха да пеят. Не ги биваше много, но гласовете им се издигнаха в хор и от уважение сосагите се поспряха за миг. Предсмъртната песен беше нещо велико, магия, която не бива да се прекъсва. Дори Ота Куон мълчеше.
Изпяха много, много куплети, а когато замлъкнаха, озарените им от страст лица сякаш помръкнаха.
Ота Куон скочи на един пън.
— Стреляйте! Върнете се сред дърветата и стреляйте! Проклет да е всеки, който се хвърли към тях!
Някои от сосагите го послушаха. Полетяха стрели, а намереха ли целта си, се вдигаше само прах — твърде малко от изстрелите на късите им лъкове бяха достатъчно мощни, за да пробият ризниците на джелепите. Стрелите им обаче бяха много. От кръга на великаните също излетя една и един от хората им се свлече пред очите на Питър. Металните върхове свистяха все по-бързо и по-бързо, убивайки както сосаги, така и джелепи. Гигантите отново запяха и се хвърлиха към враговете си, които отново избягаха… но не далеч.
Стрелите на Питър бяха свършили. Той взе едно украсено с пера копие и когато джелепите отново атакуваха кръга наоколо им, той го хвърли сред тях. То се завъртя неконтролируемо, но успя да препъне един и той се спъна. Питър хукна към него, последван от дузина сосаги, които го разкъсаха на кървави парчета.
Джелепите отново се събраха в кръг, а отвъдстенците пак започнаха да стрелят по тях, приближавайки се все повече — умората и отчаянието на врага им вдъхваше кураж. Водачът на джелепите отново ги окуражи, като развъртя меча си и ги поведе към най-близкия сосаг, решен не да бяга, а да убие колкото се може повече врагове. Великаните успяха да докопат онези в самия край на пръстена, убиха дузина и загубиха двама от своите. Ота Куон крещеше на хората им да се дръпнат и да стрелят отдалеч и Питър се присъедини към виковете му.
Отвъдстенците отстъпиха към дърветата и изстреляха последните си стрели. Още един исполин рухна с крясъци. Сосагите викаха, но гласовете им бяха пискливи и уморени.
Ота Куон се огледа.
— При следващата им атака трябва да ги нападнем и да ги довършим — каза той. — Никой не бива да избяга, не можем да го позволим. Трябва да съобщим на матроните, че сме ги избили до крак.
Питър се изплю. Устата му беше пресъхнала. През целия си живот не се беше чувствал толкова изтощен, дори като роб.