Алън Големия нос, Ранълд Лохлан, Юън Моряка, Ерик Черното сърце и той самият. Те бяха последните.
Улучиха Хектор отново и стрелата погъделичка ребрата му. Беше готов да умре. Не му бяха останали нито сили, нито радост от битката и изпитваше такива болки, че секването им му изглеждаше като победа. Още не беше довършил мисълта си, когато в гърлото на Юън се заби стрела и той рухна.
Опита се да измъкне от спомените си някоя песен, с която да приключи всичко. Не беше бард, но знаеше доста. Хрумваха му само пиянски, но внезапно се усмихна щастливо — беше си спомнил жена си и песента, с която го беше приспала. Хектор я знаеше много добре — хълминците я наричаха „Елегия“, защото възпяваше скръбта им.
„Хубава песен, като за край.“
Той изправи рамене, пое си дълбоко въздух и запя, после опря меча на рамото си, замахна и разсече една стрела. Ранълд също започна да тананика, включи се и гръмкият глас на Алън Големия нос, съвсем в тон, а Ерик Черното сърце прескочи трупа на Юън и ревна по време на припева.
Внезапно сосагите спряха да стрелят по тях. Хектор завърши песента и вдигна меч — поздрав към враговете, дарили му миг покой точно преди края. Само на изстрел разстояние от тях един боядисан в черно воин вдигна меча си. Хектор забеляза, че докато хората му пееха, сосагите са се събрали едни до други. Хубаво. Очакваше ги бърз край в честен бой.
Ранълд въздъхна.
— Брат ти никога няма да си прости, че е пропуснал това — каза той и четиримата се хвърлиха напред.
Когато всичко свърши, Питър седна на земята и заплака, без да е сигурен защо. Знаеше само, че тялото му се нуждае от това облекчение.
Скахас Грахо дойде и сложи ръка на рамото му. Брант беше станал храна за гарваните, а последният великан бе ранил Ота Куон смъртоносно в гърдите. Метна се напред, влачейки трима сосаги, отърси се от тях и преди Питър и боядисаният в черно мъж да го довършат, успя да замахне с брадвата си за последен път.
Смъртта витаеше из гората. Биха се цял ден (Питър не можеше да си представи по-жестока битка) и въпреки това бяха останали стотици живи и здрави сосаги, а Ота Куон имаше достатъчно сили да им нареди да съберат всички говеда, които намерят и да тръгнат с тях към дома.
Питър седна до боядисания в черно мъж и взе ръката му в своята, гледайки как кръвта се стича от гърдите му.
Точно по залез-слънце се появиха феите. Питър никога не беше виждал фея, но познаваше хора, които вярваха в съществуването им. Той все още седеше до умиращия Ота Куон, наоколо му имаше стотици ранени и стенещи сосаги, а лешоядите вече бяха дошли да пируват с труповете. Той обаче беше твърде изтощен, за да го е грижа.
Първата фея, която зърна, приличаше на огромна пеперуда и леко сияеше, сякаш огряна от слънцето. Зад нея пърхаха още четири. Той едва успя да се запита що за същества са това — хищници, лешояди или досадна напаст — когато първата просветна над гърдите на Ота Куон.
„Какво означава той за теб, железни човече?“
Питър се стресна и се зачуди дали не сънува. Феята беше толкова по-малка от човек, колкото пчела в сравнение с колибри. Поне така си помисли той, докато наблюдаваше блещукащото като скъпоценен камък създание.
„Би ли дал година от живота си за него?“
Питър не се поколеба. „Да“ — помисли си той.
Розовата фея се издигна над гърдите на Ота Куон и посегна грациозно към Питър, а докосването ѝ беше болезнено като ръжените на робовладелците. Нещо се откъсна от гърдите му, сякаш нажежени до червено щипци бяха влезли в сърцето му, за да го изтръгнат през ребрата. Той повърна в скута си, а феите се разсмяха. Смехът им отекна в главата му като празненство в пещера…
Ота Куон се изкашля, изплю нещо и се изправи.
— Не! — внезапно проговори той, а гласът му, обикновено тъй спокоен, трептеше от удивление. — Не! Наистина ли го направи?!
Питър облаче плачеше. Вече имаше повод — загубеното, каквото и да беше то. Феите продължаваха да се смеят.
„Сладко, тъй сладко и тъй далече! Каква рядкост само!“
„Сделката си е сделка.“
„Може и да я повторим. Ти си такава сладка, рядка находка.“
Смехът им прозвуча като проклятие.
Ранълд Лохлан се върна от черната бездна, надмогна болката и отвори очи в мекия мрак на априлската вечер. Надигна се и седна, а главата му беше съвършено празна. Стрелата, пробила ризницата му, падна встрани и той поряза пръстите си на собствения си меч, който лежеше сред опръсканите с кръв цветя от другата му страна.