Внезапно осъзна къде се намира.
„Да не кажеш, че не даваме всичко, което обещаем! Тъй сладко, тъй сладко!“
„Питър те спаси! Питър те спаси!“
Феи. Ранълд знаеше, че или е умрял, или е толкова близо до смъртта, че разлика почти нямаше. Някой на име Питър беше сключил обичайната сделка с феите — част от душата му в замяна за живота на негов приятел.
Отвъдстенците го бяха заобиколили в озарения от лунни лъчи мрак. За миг му хрумна да се промъкне край тях и да избяга, но те се бяха втренчили в него. Бяха стотици.
Той се изправи на крака, като псуваше цветисто. Смъртта беше зад гърба му, но всеки миг щеше отново да падне в прегръдките ѝ. Ранълд се изплю.
„Ех, Ребека, опитах се да оцелея. Обичам те“ — помисли си той, вдигна изпитаната брадва на майстор Пайл и я опря на рамото си. В подножието на малкия хълм, където бе развъртял оръжието си за последно, една от тъмните фигури се изправи на крака, осветена от четири феи, които приличаха на призрачни стражи.
Мъжът беше боядисан в черно — Ранълд го помнеше. Отвъдстенецът се изкачи по хълма, а той остана да го чака, стиснал дръжката на брадвата.
— Върви си — каза черният мъж.
Наложи се да си повтори думите му на ум. Беше изненадан, че онзи му говори на готски и още по-изненадан от онова, което му казваше.
— Ние сме народът на сосагите и не докосваме върнатото от феите — рече мъжът, а очите му проблясваха в мрака. — Аз съм Ота Куон. Предлагам ти мир. Аз бях мъртъв. Ти беше мъртъв. Нека и двамата да напуснем това място и да живеем.
Ранълд беше смел човек, преживял петдесет битки, но въпреки това облекчението го стопли като майчина целувка. Никога преди не му се беше струвало, че има толкова причини да иска да живее.
Той погледна надолу към тялото на братовчед си.
— Може ли и аз да сключа сделка с феите? За него? — попита той.
„Двама! Върнахме двама! Ще пируваме с дни!“
„Такава сладка, рядка находка!“
Ранълд знаеше какво разправят хората за феите, така че се поклони.
— Благодаря ви.
„Благодари на Питър!“
„Хии-хии!“
После си отидоха.
Ранълд посегна към меча на Хектор и го измъкна от студената му мъртва ръка. Разкопча ножницата от тежкия му златен колан, а него остави като трофей за победителите.
— Това е за сина му — каза той на черния мъж, който сви рамене. — Искам да се запозная с този Питър.
Двамата тръгнаха заедно надолу по склона, а всички сосаги се отдръпваха, за да им направят път. Един вонящ на бълвоч воин ридаеше неудържимо. Ранълд го изправи на крака и го прегърна. Сам не знаеше защо го прави.
— Не знам защо ме спаси — каза той, — но ти благодаря.
— Спаси мен — рече Ота Куон с изпълнен с благоговение глас. — По някаква причина феите решиха да върнат и теб — добави той и се наведе напред. — Мисля, че ти ме уби.
Ранълд кимна.
— Май бях аз, да.
Питър изхълца още веднъж и млъкна.
— Боли ме — каза той. — Студено ми е.
Ранълд знаеше за какъв студ говори той. Стисна отново ръката му, нарами меча на мъртвия си братовчед и потегли на изток.
Сосагите се отдръпнаха, за да му сторят път.
На една левга от манастира капитанът започна да се отпуска и да се наслаждава на победата си. Караха със себе си почти тридесет фургона, пълни със стока. Много от нея щеше да им бъде безполезна, но в една от каруците беше мярнал доспехи, а в друга — хубави шлемове и оръжия, както и вино, олио, зебло…
Радостта му обаче не се дължеше на фургоните, нито на залавянето на ранения рицар — на тази мисъл все още не си беше позволил да се наслади. Радваше се на хората — десет професионални войници и три дузини търговци с арбалети, близо петдесет здрави мъже. Ако успееше да се върне в крепостта, щеше хем да е натрил носа на врага, хем да е увеличил армията си.
На половин левга от манастира, когато стана ясно, че Лисен Карак нито гори, нито е бил превзет с черна магия, той започна да си свирка. Дръзката го настигна с коня си.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
— Разбира се — отвърна той.
— Трябва ли да убивате всяко чудовище, на което се натъкнем? — попита тя и се изплю като Том Лошия. Капитанът я огледа внимателно и забеляза, че още малко и ще започне да бълва огън и жупел.
— Онова чудо с бивните си беше мое, щях да му светя маслото — каза тя. — Защо ми отмъквате плячката? Ако го беше направил друг, щях да го изкормя. Дори Том.
Капитанът се умълча за миг.
— Няма как иначе — каза той.
— Майната ти — рече тя.
— Знам как прозвуча, но нямах това предвид — отвърна той. — Просто не мога да им попреча. Нападат ме веднага щом ме забележат. Така е от първия път, когато се изправих срещу Дивото.