Тя не просто стисна устни — цялото ѝ лице се сбръчка.
— Какво? — попита Дръзката, но тонът ѝ издаваше, че и тя е забелязала нещо такова. Той сви рамене, но беше изморен и на плещите му тежаха тридесет килограма доспехи, така че движението беше почти незабележимо.
— Защо? — попита тя.
— Не знам — излъга капитанът.
Дръзката присви очи, а той не каза нищо повече по въпроса.
— Кой е рицарят? — попита тя и капитанът осъзна, че въпросите ѝ са го вкарали в опасна територия.
— Попитай го, като се свести — рече той.
— Канеше се да ви убие — каза Дръзката, а думите ѝ звучаха и като изявление, и като въпрос.
— Теб тази мисъл никога ли не те е изкушавала? — обади се Жак зад гърба им. Ясният искрен смях на Дръзката отекна над реката и уведоми хората в Замъка на моста за пристигането им.
Капитанът продължи да язди, като си подсвиркаше. В спомените си видя пребито разярено момче, което казва тежки думи — тежки и верни — на мъж, който не е негов баща, а после бяга, решено да умре. Опита се да протегне ръка над бездната на годините, за да го достигне.
„Каквото и да ни се случи — каза той на прекършеното дете, — днес извоювахме голяма победа, а ако някой от тези хора оцелее, за теб ще се говори за цял век напред.“
Отчаяното разгневено момче просто продължи напред, разбира се. Щеше да язди, докато умори коня, после да тръгне пеша и накрая да се опита да се самоубие с кама, да разбере, че не му стиска и да заспи, ридаейки. Щом се събудеше, щеше да опита отново, пак да се провали, да се мрази, задето е такова, каквото е, а после още повече, задето е страхливец. Капитанът знаеше всичко това, защото момчето беше самият той. За спомен му бяха останали два неравни белега от кама.
— И живели щастливо до края на дните си — каза той със съвсем малко горчивина, докосна бялата кърпичка на рамото си и влезе в манастира, като все още си подсвиркваше.
Маг ги наблюдаваше как се прибират от бъчвата до главната порта, където седеше с гръб към оловния улук на параклиса и шиеше.
Като много от селяните и монахините в крепостта, тя също имаше причини да се страхува от мъжете с доспехите. Днес обаче те ѝ се сториха по-различни от обикновено. Днес приличаха не толкова на шайка главорези, колкото на героите, за които се пее в песните.
Младият рицар, който ги водеше, пръв мина през портата, спря се, обърна се назад и каза:
— Нека завършим така, както започнахме!
Пред очите ѝ останалите се изправиха в седлата си, дори онези, от чиито рани течеше кръв. Единствената видима разлика беше, че повечето се усмихваха. Имаше обаче и нещо повече — гордост, която не бе виждала преди.
Рицарят слезе от бойния си кон и връчи юздите на Тоби, а момчето му се усмихна щастливо. Капитанът се засмя и каза нещо, което го накара да се ухили още по-широко. Шивачката беше сигурна, че победените мъже не изглеждат така.
Сер Томас и жената-рицар яздеха рамо до рамо. Едва се промушиха през портата, но никой не отстъпи на другия. Дворът се пълнеше с монахини, фермери, семействата и ратаите им, които поемаха конете на войниците и бъбреха помежду си. Скоро стана ясно, че е била извоювана голяма победа и празничният дух обзе цялата крепост. Вдъхновена от шеметното триумфално настроение, Маг бързо довърши шева.
Старата игуменка излезе на стълбите на голямата зала и младият капитан, който сияеше в обрамчените със злато доспехи и яркочервения си кафтан, се качи при нея, подви коляно за поздрав и ѝ каза нещо. Тя кимна, подаде му ръка, а после вдигна и двете, за да накара всички да млъкнат.
— Добри хора! — извика игуменката. — Капитанът ми съобщи, че с Божията помощ малката ни армия е удържала голяма победа. Въпреки това трябва да очакваме да ни нападнат веднага, затова искам всички да се приберете още сега.
Войниците вече избутваха хората към метоха, общата спалня и голямата зала. Маг видя как младият рицар се обръща и среща погледа на послушницата.
„Разбира се“ — каза си тя. Усмихна се най-вече защото те се усмихваха.
Когато стрелците по стените започнаха да ѝ хвърлят многозначителни погледи, Маг си събра нещата и също влезе в общата спалня. Точно тогава обаче забеляза свещеника, който направи нещо много необичайно — извади гълъб от една клетка и го хвърли от стената.
Маг се канеше да се обади, но тогава се появи Червения рицар и свещеникът изчезна. Никой от двама им не видя другия. Рицарят каза нещо, през балкона на общата спалня се протегна крак и той взе някого на ръце. Някой със семпло расо на послушница.
Силата, която пламтеше помежду им, беше ослепителна. Маг я виждаше и чувстваше така, както усещаше кладенеца от сила под подземията на крепостта, както и в игуменката, когато правеше заклинания. Беше великолепно. Както и много лично, така че Маг се обърна. Някои неща не са за хорските очи.