Трябваше да се посъветва със съюзниците си сред кветеногите. Една демонстрация на сила щеше да ги убеди, че той все още е господар на тези гори — иначе имаше опасност и те да му се изплъзнат. Торн се наслади на иронията — беше нападнал Скалата заради тях, а те заплашваха, че ще го изоставят.
Той въздъхна — тази мрежа от дребнави емоции и егоизъм толкова му напомняше на политическите интриги, които го прогониха от света на хората, когато самият той беше човек. Подири спасение в Дивото, което сега се оказваше съвсем същото.
Глупаво беше, че трябва да постигне победа, за да ги убеди, след като можеше да отнеме живота на повечето си съюзници като просто посегне към Дивата им същност и дръпне…
Навремето един от учениците му го смъмри, че не можел да убеди хората в правотата си, като ги убива и споменът го накара да се усмихне вътрешно. Момчето беше право, но и грешеше. Торн никога не бе имал особено желание да убеждава някого.
Възпоминанията обаче нямаше да му помогнат с нищо. Той отдръпна ума си от гълъбите, риса и лисицата — всички зайци бяха мъртви, разкъсани от кучета — и премести пръснатото си нашироко съзнание обратно в тялото, което беше изградил за него.
Дузина ърки стояха на стража наоколо му и той ги поздрави.
— Доведете пълководците ми — каза Торн с дрезгавия грак, който представляваше сега гласът му, а те стреснато се подчиниха.
Армията, която изминаваше последната права до Албинкърк, беше в пъти по-многобройна от елитната войска, напуснала Харндън преди седмица, но и далеч по-бавна.
Гастон седеше на коня си насред задръстване, много по-голямо от някои селца в родния му край, клатеше глава и наблюдаваше четирима мъже, които седяха сгърбени под един мост и дъвчеха бекон.
— Сякаш сме победени — рече той на ниския стил на Стария език. — Само дето все още се движим към врага.
Заобиколен от най-височайшите си лордове, кралят беше практически недостижим, особено след като към него се бяха присъединили всички рицари в страната. Жан дьо Вреи вече не можеше да се преструва, че неговите триста воини представляват някаква заплаха за владетеля, кортежът му вече не беше най-големият. Гарет Монрой, известен още като граничния граф, пристигна с войска от петстотин души — сурови мъже, високи колкото галите, но с по-леки доспехи. Освен тях водеше и петстотин стрелци. От Бейн бяха дошли двеста рицари, водени от лорд Едуард Деспанзи, който беше същинско конте.
Това бяха най-великите велможи в страната — свитите им се състояха от професионални войници в униформи, които тренираха заедно, но освен тях от графствата под властта на Негово величество бяха дошли още стотици, поотделно. Не можеше да не се споменат и стоте кралски рицари — личните телохранители на владетеля. Те бяха пръснати из провинцията и служеха като съдии и ловци на чудовища под командването на незаконородения му брат, сер Ричард Фицрой, който обаче се ползваше с огромно доверие. Пристигнаха и сто рицари-свещеници, монаси и миряни от военните ордени на свети Георги, свети Морис и свети Тома. Дисциплината им не просто не отстъпваше на тази във всички роти, които Гастон бе виждал някога — превъзхождаше я. Водени от абата на Пинрайт и неговия адютант, те яздеха съвсем безшумно в покритите си с черни туники доспехи.
Кралят разполагаше с общо две хиляди рицари и още толкова войници, плюс три хиляди пешаци, чиито качества варираха от изключителни (облечените в зелено кралски ловци яздеха в началото на колоната и пазеха фланговете ѝ, като напредваха през все по-гъстия храсталак на специално обучени коне, макар че се биеха пеша, като стрелци) до абсурдни (мобилизираните селяни с копия и без доспехи служеха в продължение на двадесет дни или докато си изядяха бекона). Хората в краката му направо се тъпчеха.
Красивият му братовчед яздеше боен кон в началото на кортежа и беше в пълно въоръжение, като всички гали. През последните няколко дни и албинците бяха последвали примера им, макар че промяната настъпи постепенно. Освен това бяха започнали да се упражняват с копията и мечовете си вечер, след като подредяха конете си в две дълги редици.
Дьо Вреи обикаляше от група на група, хвалеше някои и предизвикваше други. Окуражаваше усърдните, пренебрегваше мързеливите, а хората започнаха да говорят за него. Това обаче бяха рицари, не като онези под моста. Гастон ги наблюдаваше, а те наблюдаваха него, дъвчеха и преглъщаха, тъпчейки пържения бекон в гърлата си.