— Гарет Монрой — представи се лордът и протегна ръка, още докато дърпаше юздите на коня. — Вие трябва да сте граф д’О.
— Имам тази чест — рече Гастон, като се поклони и стисна подадената му ръка. Гарет Монрой беше тридесет и петгодишен, с тъмни коси и надвиснали вежди и излъчваше абсолютния авторитет, присъщ само на големците. Този човек раздаваше заповеди всеки ден.
— Братовчед ви е онзи с големия галски кортеж, нали? — попита лорд Гарет и се ухили. — Добри бойци ми се струват, всичките са много едри, също като моите — рече той и посочи с палец през рамо.
— Да, и вашите хора изглеждат яки — отвърна Гастон.
— Гуилъм, я ни налей по чаша вино, за да измием прахта от гърлата си — рече лорд Гарет. — Моите момчета имат доста опит.
Всички рицари в кортежа на графа бяха с белези по лицата. Гастон отдавна не се беше чувствал толкова у дома си.
— Къде се бихте? — попита той.
Лорд Гарет сви рамене.
— Аз държа западните гранични райони, макар че в двора има копелета, които не ме зачитат, както се полага — рече той. Оръженосецът му подаде красиво изработена сребърна чаша с полегати стени и изящно гравиран ръб, след което връчи една на Гастон, който с удоволствие забеляза, че неговата е позлатена и пълна с охладено вино.
„Охладено вино.“
— В ротата си имаме магьосник — рече лорд Гарет. — Защо пък да не охлажда виното до началото на боя? — Той се ухили. — Понякога се бием с морейците. С бантите също, както и с някой и друг блатник. Знаем как изглеждат блатниците, нали, момчета?
Те се изсмяха.
— А вие, милорд? — обърна се лорд Гарет към Гастон. — Служили сте и преди, предполагам?
— В местни войни — пренебрежително отвърна Гастон.
— Колко е голяма една местна война в Гале? — попита лорд Гарет.
Гастон сви рамене.
— Когато баща ми тръгне срещу врага, взима със себе си към хиляда рицари — отвърна той.
— Марийо, кралице небесна! — изруга лорд Гарет. — Йесу на кръста, милорд! Единствен кралят разполага с хиляда рицари, и то само когато им прати повиквателна — рече той и повдигна вежда. — Чувал бях, че правите така, но не и от очевидец.
— А — рече Гастон.
— И с кого воювате? — попита лорд Гарет. — С блатници? С ърки? С демони? С тролове? — рече той и се огледа. — Какви армии събира врагът, че на баща ви да му трябват хиляда рицари?
Гастон сви рамене.
— Никога не съм виждал блатник — рече той. — На изток се бием с хора.
Лорд Гарет потръпна.
— С хора? — повтори той. — Гадна работа. Признавам, че няколко пъти съм се бил с морейци, но те бяха най-вече разбойници. В боя с хора няма радост, когато наблизо дебне Дивото — отбеляза лорд Гарет и се наведе към Гастон. — Тогава кой воюва с врага на изток?
Гастон повдигна рамене.
— В северната част на страната това е работа на военните религиозни ордени. Само че никой не е виждал създание от Дивото от… — Той се замисли. — Моля ви, не се засягайте, но ако вие албинците не бяхте толкова сигурни, че Дивото съществува, щяхме да се усъмним в думите ви. Никой от нас не ги е виждал, мислехме си, че преувеличавате.
Рицарите на лорд Гарет до един отметнаха глави назад и се разсмяха, а един висок смугъл мъж в люспеста ризница се приближи с коня си, за да тръгне рамо до рамо с Гастон.
— Сер Алкеос Комнена от Митимна, милорд.
— Мореец — рече лорд Гарет. — Но и наш приятел.
— Може би е добре някой да обясни на кортежа ви за онези изчадия — предложи той, явно предлагайки услугите си, но Гастон поклати глава.
— Не, не. И без обяснения ще се справим. Тренираме много усърдно.
Рицарите наоколо му го изгледаха така, сякаш му бяха поникнали крила и за миг Гастон се притесни.
Алкеос поклати глава.
— Влязат ли сред конете, блатниците ще направят всичко възможно да ги изкормят — заизрежда той. — Един-единствен трол може да убие десет рицари в доспехи по-бързо, отколкото изричам тези думи. Разбирате ли? Змейовете летят и са невероятно опасни на открито. Единствената заплаха за тях са стрелците с тежки арбалети и най-смелите рицари. Конете не понасят змейове, а за страха не би могла да ви подготви никаква тренировка.
Гастон сви рамене, защото започваше да се дразни.
— Моите рицари няма да се поддадат на страха — рече той. Мореецът го изгледа така, сякаш го мислеше за глупак и това го вбеси. — Презирам тона ви — рече той.
Сер Алкеос сви рамене.
— Все ми е едно, гале. Презирайте ме колкото желаете. Искате ли рицарите ви да мрат като мухи, парализирани от страх, или предпочитате да нанесе удар на врага?