Граничният граф застана помежду им с видно неудоволствие.
— Мисля, че добрият граф д’О иска да каже, че няма на какво да го научим за военното изкуство — рече той. — Само че аз не търпя лични дрязги между рицарите си, така че, лорд Гастон, моля ви, не предизвиквайте сер Алкеос.
Гастон се слиса и го изгледа.
— Какво значение има за рицарите ви дали търпите дрязги или не? — попита той. — Щом нечия чест е заложена на карта, господарят му трябва най-малкото да го подкрепи.
Изражението на лорд Гарет стана предпазливо-безизразно.
— Нима отправяте предизвикателство към честта на лорд Алкеос, защото се опита да ви каже, че кортежът ви се нуждае от обучение?
Тонът и онова, което казваше, накараха Гастон да се сгърчи в седлото.
— Той намекна, че хората ми ще се изплашат.
Алкеос кимна, сякаш това беше пределно ясно. Всички войници наоколо бяха замлъкнали и в продължение на един безкраен миг се чуваше единствено подрънкването на конските такъми и дрънченето на броните и оръжията, докато кортежът се придвижваше по пътя.
— Нали знаете, че всяко създание от Дивото излъчва вълна от страх и че колкото по-голям е звярът, толкова по-силна е тя? — попита лорд Гарет и повдигна и двете си вежди, а диамантът на шапката му проблесна.
Гастон сви рамене.
— Чувал съм за това — призна той. — Мислех, че сигурно е… оправдание… — заекна той, преди да замлъкне, притеснен от неодобрителните погледи на дузина белязани рицари.
Сер Алкеос поклати глава.
— Вие имате нужда от нас — тихо каза той.
Докато яздеше нагоре по колоната, Гастон се опита да си представи как ще успее да убеди в това братовчед си.
Пристигнаха, всичките следвани от поддръжниците си. Така ставаше в Дивото.
Човекът, познат като водачът на бунтовниците, дойде от запад. Лицето му бе скрито зад червеникава кожена маска, а вълненият жупон и панталоните му бяха мръснобели, като тези на бандата му. Нищо не издаваше ранга му — той нямаше нито натруфен меч, нито прекрасен лък и не беше нито висок, нито нисък. Единствено сивата брада, която се подаваше изпод маската му, издаваше възрастта му. Водеше със себе си дузина мъже с дълги тисови лъкове, снопове стрели, дълги мечове и щитове.
Туркан и семейството му дойдоха от юг, където бяха наблюдавали как кралската армия се придвижва нагоре по Албин. Осемдесеткилометровият пробег ни най-малко не го беше изморил. Вълната от страх, която излъчваше, накара бунтовниците да приберат оръжията; дори Торн усещаше силата му. С демона бяха дошли само двама от могъщите му роднини — брат му Корган и сестра му Моган. И двамата бяха големи колкото боен кон и имаха островърхи назъбени клюнове. Челата им бяха инкрустирани със злато, а под тях надничаха красиви очи. Краката им бяха дълги и мускулести, от също толкова дългите им ръце стърчаха костени остриета, а грациозните им опашки бяха покрити с люспи. С тях дойде и Силч — най-големият от абнетогите в северните гори. Неговият народ беше дал най-много жертви и яркочервените петна, които се плъзгаха като тлеещ огън по гладката му сива кожа, издаваха яростта му.
От изток дойде отряд изрисувани хора, водени от Акра Кром — вождът на абенаките. Те бяха нападнали покрайнините на Албинкърк, пленявайки няколкостотин души и се готвеха да си отидат у дома. Така действаха отвъдстенците — грабеха и се измъкваха. Въпреки че беше изключително стар, Акра Кром продължаваше да води абенаките и само кожата издаваше възрастта му. По него нямаше нито един косъм и плътта му бе покрита с металносива боя, която блестеше като сребро. Сред отвъдстенците рядко се срещаха хора като него — той притежаваше сила. Старецът беше шаман, воин и песнопоец, истинска жива легенда.
Ексреч бе най-великият вожд на гвилчите — съществата, които хората наричаха „блатници“. Гърдите му бяха искрящобели, а ръцете, краката и главата му — абаносовочерни. Беше висок колкото човек, около челюстите му проблясваше сила, а те бяха далеч по-едри от тези на гвилчите от по-низшите касти. Естествената му броня беше по-качествена, а ризницата му — внимателно изработен на Изток военен трофей, грижливо прикрепен към черупката му, за да бъде едно цяло с нея. На кръста му висеше рог, а в ръцете си носеше два меча — човешка изработка.
Торн беше доволен, че са дошли и им предложи вино и мед.
— Дадохме много жертви, извоювахме скъпо струващи победи и понесохме унизителни поражения — започна Торн и остави думата „поражения“ да виси във въздуха.
— Поне сосагите извоюваха голяма победа на изток — каза изрисуваният старец, а воините наоколо му изръмжаха одобрително.