— Да, но цената ѝ беше висока — кимна Торн. Звездите изгряваха на фона на синьо-черното вечерно небе и гледката беше впечатляваща. Срещата им обаче не беше осветена от огън — малко създания от Дивото го обичаха.
Торн вдигна ръка към небесата.
— Сосагите и абенаките не са многобройни като звездите — рече той. — А днес много сосаги загинаха на Кръстопътя на видрите.
Челюстите на Ексреч се отвориха и затвориха с прещракване:
„Какво разхищение на добри воини! Няма да можем да ги заменим лесно. Целта не е ясна. Не одобрявам.“
Акра Кром сви рамене.
„Когато ти управляваш отвъдстенците, ще можеш да решаваш какви войни да водят.“
От черно-белия вожд на гвилчите се надигна парливата миризма на гнева.
— В дълбоките гори всички мекокожи ми изглеждат еднакви.
Торн изръмжа и двамата се укротиха.
Заговори Туркан, чийто демонски глас беше писклив и с неприятен тембър, който никак не подхождаше на такова красиво същество.
— Ти си виновен, Торн.
Торн не беше очаквал пряко предизвикателство и започна да събира силата си, а Туркан протегна дългата си ръка и посочи към него.
— Всички се подчиняваме на заповедите ти, но не работим заедно. Не сме едно цяло. Нито един гвилч не помага на сосагите, нито отива с абнетогите, когато нападат Скалата. Абнетогите, кветнетогите и гвилчите се борят с един враг в една гора, но не се поддържат взаимно. Хастеноките загинаха, въпреки че гвилчите бяха само на няколко крачки от тях.
Торн обмисли думите му, но докато беше изпълнен със сила, готов да посрещне предизвикателството, до което обикновено водеха такива обвинения, той не беше в състояние да мисли много рационално.
— Въоръжил си се срещу мен! — изхлипа демонът. Всяка негова дума звучеше като хленч. — Въпреки това не те предизвиквам, някогашни човеко.
Торн позволи на част от силата да се разнесе. Магията привличаше феите и стройните им грациозни телца внезапно изпълниха въздуха, наситен с агресивното ѝ зелено сияние.
Моган сграбчи една от тях и я изяде и когато дребното създание изчезна в хищната ѝ паст, предсмъртното му проклятие изпълни нощта.
Ексреч кимна.
„Силна е. Браво.“
Водачът на бунтовниците потрепери — повечето хора считаха убийството на фея за кощунство. Той се изплю.
— Торн, тук сме по една-единствена причина. Ти ни обеща, че ще победиш аристократите. Затова събрахме стрелци от всеки чифлик. Това лято хората ни страдат под игото на господарите, за да можем да ги победим. Въпреки това кралската армия се приближава все повече и повече — каза човекът и се намръщи. — Кога ще се бием?
— Ти си смъртоносна тайна, предводителю на бунтовниците — каза Торн и кимна. — Дългите ти стрели ще донесат смъртта на много рицари, а хората ти, както сам каза, трябва да останат скрити. След години в сенките те ще излязат на светло в подходящия момент, когато залогът е най-голям. Аз ще избера бойното поле, на което да се изправя срещу краля и армията му. Тогава ще дойдете.
Той се обърна към кветнетогите.
— Моя е вината, че ви изпращах да се биете сами с враговете си, но това все още ми се струва разумно. Гвилчите и отвъдстенците не са приятели, бунтовниците не обичат децата на Дивото, а всички зверове в гората се боят от кветнетогите и абнетогите — каза той и отхапа парче пчелна пита. — Досега трябваше да сме победили, усещам силната ръка на съдбата на ръба на щита ни. Заповядвам ви до един да бъдете по-внимателни.
Беше снишил гласа си, насищайки го със сила от въздуха и собствените си запаси. Въпреки това демоните му се възпротивиха.
— Подчинете ми се, хайде. Няма да се бием с краля при Албинкърк. Допуснахме ранната ни победа да ни разпръсне твърде нашироко и да намали силата ни. Нека Туркан да наблюдава краля и да яде конете му. Да не прави нищо друго. Нека Ексреч се оттегли от Албинкърк, без да се бие. Нека сосагите и абенаките се върнат в лагерите си тук, нека бунтовниците наострят кинжалите си. Нашият ден наближава и кралят никога няма да стигне до Лисен Карак.
Туркан кимна.
— Така вече ми харесва — изсъска той. — Една голяма битка, а после — дране.
Торн се насили да се поусмихне, което сякаш разцепи плътта около устата му и всички освен демоните се разтрепериха.
— Почти няма да се наложи да се бием — рече той. — Но след като се изпотрепят помежду си, можеш да ги дереш, колкото ти душа иска.
Туркан кимна.
— Винаги така правиш, Торн. Като опрем до зъби и копия обаче, не обичам Кохоктън да е зад гърба ми.
Торн ненавиждаше да се съмняват в думите му и се ядоса.
— Нима се боиш от поражение още преди да сме хвърлили и едно копие?