Том Лохлан седеше на масата си в кулата, където се помещаваше гарнизонът. Тя се беше превърнала в негов кабинет — негов и на Пияндето, защото той бе започнал да се превръща в най-доверения му помощник.
Том вдигна очи от картите си и долови трополенето на ботуши с шпори по камъните. Не можеше да го сбърка с нищо друго. Преди капитанът да изкачи стълбите, той успя да се изправи, да пъхне картите в една торба и да надзърне през амбразурата към блатниците, които копаеха окоп.
Щом влезе, капитанът просна Сим Долния на масата и когато пусна ухото му, стрелецът продължително изскимтя.
Том въздъхна.
— Какво е направило пак това безполезно говедо? — попита той. Сим Долния беше една от звездите в ротата, поне що се отнасяше до престъпленията.
По стълбите зад капитана се изкачваха дузина младежи и той ги посочи с поглед.
— Водя ти новобранци. Стрелци.
Том кимна. Подходящи бяха, и той ги беше оглеждал — синове на земевладелци, всичките едри, добре охранени здравеняци с широки рамене и мускулести тела. Начело стоеше младеж, който с течение навремето може би щеше да достигне неговия ръст.
Том пак кимна и докато заобикаляше масата, за да поздрави новобранците, стовари юмрук върху главата на Сим.
— Да не си мръднал! — излая той.
— Отивам в главната квартира — рече капитанът.
Том се поклони и се обърна към момчетата.
— Кой от вас умее да стреля с лък? — попита той.
— Има и още един — рече капитанът. — Червения Бийв, лежи насред двора с разбита кратуна. Утре и двамата ще ги изправим на капитански съд. Гледай да е съвсем публично, Том.
Капитанският съд беше официална институция. Не ставаше дума за нещо, което да се размине с десетина удара с камшик и да се забрави — свикваха го за престъпления, които изискваха сериозно наказание, включително екзекуция.
Капитанът кимна на момчетата.
— Кажете истината и се постарайте да се представите добре. Не приемаме всички, а и родителите ви трябва да дадат съгласието си.
Том едва не се задави, докато се опитваше да сдържи смеха си, но капитана много го биваше. Умееше да вербува новобранци, докато Том никога не бе успявал да убеди когото и да е да се присъедини към каквото и да било, освен ако държеше бухалка в едната си ръка и камшик в другата. „Не приемаме всички.“ Гигантът не можа да се сдържи и се изсмя.
— Да слезем долу при мишените и да видим какво можете — каза той с възможно най-кроткия си (според него) глас, а после се обърна към Сим: — Най-добре не шавай, момко. Капитанът иска да набие главата ти на кол.
Том последва младежите по стълбите към двора, а Червения рицар се облегна на оградата, издигната около главната квартира. В действителност тя представляваше добре укрепена покрита веранда, която стърчеше на стотина метра над равнината. Пред очите му група хора, вероятно пленници, копаеха ров, надзиравани от някакво страховито чудовище.
Докъдето стигаха очите му, човеци и твари копаеха окопи, които съставяха истински лабиринт. Капитанът подозираше, че формата му не е случайна, а мащабът му беше както чудовищен и нечовешки, така и възхитителен. Не ставаше дума за концентрични кръгове, каквито би изкопал един професионален войник. Вместо това ровът следваше естествения контур на терена така, както стегнатият сукман следва извивките на закръглена жена. Някой беше замислил всичко това и сега го осъществяваше. За един-единствен ден.
Нуждаеше се от Амичия. Искаше да говори с нея, но бе твърде изтощен, а крепостта — твърде препълнена с хора, за да успее да я открие. Досети се обаче за друг начин, стига тя да беше на поста си. Трябваше само да открехне леко вратата. Той посегна, влезе в стаята, махна на Пруденция и тръгна към обкованата с желязо врата.
„Недей — каза му тя. Беше му го повтаряла цял живот и в повечето случаи той не ѝ обръщаше внимание. — Не можеш да ѝ имаш доверие, а и Торн е от другата страна на тази врата и те чака.“
„Все някога трябва да легне да спи.“
„Спри!“
Той натисна вратата с цялата си тежест — онази, която притежаваше в съня — и натисна дръжката, докато бравата прещрака, вратата се отвори с трясък и в залата нахлу гъста зелена мъгла, достатъчно мощна, за да озари цял град, ако не и десет…
Торн се ухили, усетил как тъмното слънце изгрява над повърхността на силата и запрати всичката си мощ към него, за да го зароби. Повече нямаше да се колебае. Хората, които притежават силата, винаги търсят директен двубой. Торн беше готов.