Игуменката почувства изблик на сила от Дивото и замръзна на място. Тъкмо хранеше Пърсивал с парчета сурово пиле и чинията с месо падна на мраморния под. Не беше възможно в крепостта ѝ да има толкова много сила. Пресегна се и усети него…
Торн усети златното сияние на присъствието ѝ и спря, за да го докосне и да го вкуси, удивен от силата ѝ. Почувства се очарован, натъжен, разярен, изпълнен с вина… а вниманието му бе безвъзвратно отвлечено.
Той лежеше на пода, Пруденция се опитваше да стигне до него и мраморната ѝ ръка беше на сантиметри от неговата. Единственото, което виждаше в гъстия, зелен като гора през лятото задушлив облак, бе тази ръка и черно-белите, наредени като паркет плочки. Беше притиснат към пода, а силуетът на клетката се затваряше около него. Фантазмът беше толкова мощен, че докато го смазваше, можеше само вдишва силата му. Внезапно клетката сякаш се разми. Капитанът се напрегна, но дори докато отслабваше, магията бе твърде силна. Той се опита да я изхвърли от съзнанието си с крясъци: „Глупак, глупак, глупак…“ Вратата се затвори с трясък, а той остана да лежи свит в ъгъла на укрепения си балкон. Старият маг се беше надвесил над него, жезълът му още сияеше, а по дължината му пробягваха нишки самовилски огън.
— Имате предимство пред мен — тихо каза капитанът.
Старият магьосник му подаде ръка.
— Така е. Аз съм кралският маг Хармодий, а вие сте лорд Гейбриъл Модератус Мюриен, синът на Анна — рече той и се усмихна мрачно. — Виконт Мюриен. Не се и опитвай да го отречеш, дяволче такова. Майка ти те смята за мъртъв, но аз разбрах кой си в мига, в който те видях.
Старецът му помогна да се изправи и го отведе до един стол в другия край на стаята. Внезапно изникна Жак със зареден арбалет в ръце и се прицели в Хармодий толкова бързо, че магьосникът въобще не успя да реагира.
— Една ваша дума, господарю, и ще го очистя — каза прислужникът.
— Нали го чу? — рече капитанът, който имаше чувството, че го е налегнал най-ужасният махмурлук в живота му.
— Чух — отвърна Жак. Върхът на стрелата му не трепваше.
Капитанът си пое дъх, потръпна и попита магьосника:
— Защо да не му разреша да те убие?
— Жалката ти тайна струва ли колкото живота на всички в крепостта? — попита чародеят. — Никой от вас няма да оцелее без моята помощ, дори с нея шансовете ви пак не са големи. В името на Светата троица, момче, ти току-що изпита силата му на гърба си!
На капитана му се прищя да можеше да разсъждава трезво. Името, с което го бе нарекъл магът — Гейбриъл — го беше потресло толкова дълбоко, колкото зелената клетка. Дори на себе си не беше позволил да мисли за това име.
— Убивал съм и съм позволявал да умрат хора, за да защитя тайната си — рече той.
— Значи е време да престанеш — рече магът.
Жак не помръдваше.
— Защо просто не млъкнеш? — спокойно каза той и сви рамене, но движението не стигна до върха на стрелата. — Нали си магьосникът на краля? Спри да говориш за името на някакво мъртво момче и всички можем да си идем по живо, по здраво.
— Тайна, пазена от трима — измърмори Червения рицар, а магьосникът изкриви устни.
— Ще ти дам дума да не разкривам онова, което знам, ако ти ми дадеш твоята, че ще поговориш с мен за тайната си. Когато — или ако — всичко това приключи.
Подът сякаш пропадна под краката на капитана — искаше му се само да скочи в дупката и да се скрие.
— Добре — каза той и се сети за Гавин Мюриен, който лежеше в лазарета точно над главата му.
„Четирима души знаем тайната ми и един от тях е мой враг — помисли си той. — Скъпият ми брат.“
— Кълна се в силата си — каза магьосникът.
Капитанът се насили да вдигне глава.
— Свали арбалета, Жак — каза той. — Той току-що положи много обвързваща клетва. Ако я наруши, ще изгуби силата си — рече капитанът и отново се обърна към чародея. — Ти спаси живота ми.
— А, значи любезността не ти е съвсем чужда. Да, момче, спасих те от ужасна смърт. Той искаше да присвои силата ти — ухили се ужасният старец. — Щеше да погълне душата ти.
Младият човек кимна.
— Чувствам се така, сякаш е успял. Или може би вкусът ѝ не му е харесал — предположи той и се опита да се ухили, но не успя. — Жак, чаша вода.
Жак отстъпи крачка назад, извади стрелата от арбалета и използва козия крак на колана си, за да разхлаби тетивата.
— Смахнати — измърмори той и излезе от стаята.