Щом останаха сами, магьосникът се приведе напред.
— Кажи ми, момче, колко сила имаш? Майка ти на никого не казваше.
При думата „майка“ сърцето на капитана затуптя по-бързо и той си я спомни — красива, пияна и разярена, спомни си как го биеше…
— Повече никога не я споменавай — сопна се той и си каза, че звучи детински.
Хармодий придърпа един стол с жезъла си и седна.
— Хубаво, момче, майната ѝ на майка ти. Тя така или иначе никога не ми е била приятелка. Кажи, колко сила имаш?
Младежът се облегна назад и се опита да възстанови чувството си за собствена идентичност. Спокойствието си. Авторитета си на капитан.
— Притежавам значителен естествен талант и имах добра учителка, докато…
Той замълча.
— Докато избяга и инсценира смъртта си — довърши магьосникът. — Което си постигнал с фантазъм, разбира се — рече той и поклати глава.
— Не беше нарочно — каза капитанът.
Чародеят се усмихна.
— Някога и аз бях млад, гневен и наранен, момко — рече той. — Колкото и да не ти се вярва, като ме гледаш сега. Както и да е, това едва ли те утешава много. Успях да зърна палата на спомените ти — великолепен е. Съзнанието в него… коя е тя?
— Моята учителка.
След дълго мълчание Хармодий прочисти гърлото си.
— Ти ли…?
Капитанът сви рамене.
— Не, не я убих аз. Тя умираше, майка ми и братята ми я бяха… Няма значение. Спасих колкото можах.
Магьосникът присви очи.
— В палата на спомените ти има жена, обитаваща статуя? — попита той. — И това е в главата ти?
Червения рицар въздъхна.
— Да.
— Мога да те обвиня в ерес, черна магия, некромантия, богохулство, а сигурно и в отвличане — рече Хармодий. — Не знам дали да те арестувам, или да те попитам как го направи.
— Тя ми помогна. Все още ми помага — рече капитанът.
— Колко от стоте заклинания знаеш? — попита чародеят.
— От стоте, които са поне сто четиридесет и четири, а може би дори четиристотин?
Жак се върна, понесъл поднос с ябълков сайдер, вода и вино.
— Никой да не влиза — каза му капитанът, а Жак го изгледа така, сякаш искаше да каже, че не е глупак, но не е много сигурен за господаря си и си тръгна.
Магът вплете пръсти в брадата си.
— Хммм — изсумтя той, без да се ангажира.
— Мога да правя повече от сто и петдесет — рече младежът и сви рамене.
— Великолепна машина за спомени — отвърна Хармодий. — И защо, ако мога да попитам, не си станал най-ярката звезда на херметисткия небосклон?
Капитанът взе чашата си с вода и я изпи на един дъх.
— Не това искам.
Хармодий го слиса, като просто кимна в отговор, а младежът се наведе напред.
— Това ли е всичко? Просто ще кимнеш?
Магьосникът разпери ръце.
— Няколко пъти ти повторих, че не съм глупак, момко. Явно майка ти цял живот те е готвила за магьосник. Имал си гениална учителка с невероятни способности. Отдалеч се вижда, знаеш ли?
Червения рицар се изсмя — звук, изпълнен с гняв, самосъжаление и свирепа болка. Като дете се беше смял така и се надяваше, че това е останало зад гърба му.
— Тя… — Той замълча. — По дяволите, старче, не ми се говори за това.
Старият магьосник застина. После взе гарафата с вино, наля си една чаша и я изпи.
— Работата е там — внимателно започна Хармодий, — че ти си като хамбар, пълен с жито, доспехи или нафта, който може да бъде използван за отбраната на тази крепост и не съм сигурен, че мога да ти позволя да останеш заключен. — Той повдигна рамене. — Открих нещо, нещо толкова важно, че се боя, че онова, което хората наричат „морал“, не ме вълнува особено точно сега. Съжалявам, че онази кучка майка ти те е наранила така, но самосъжалението ти няма да спаси ничий живот, най-малко моя.
Погледите им се срещнаха.
— Съд, пълен с нафта — каза замечтано капитанът. — Аз имам съд, пълен с нафта.
— Тази твоя учителка добре си е свършила работата — рече Хармодий. — Слушай сега, капитане. Противникът ни не е вожд на блатниците от хълмовете, нито дори адверсарий или драконий сингуларий. Той е черупката на най-могъщия член на нашия орден, който се е продал на Дивото за сила и знания и сега е, честно казано, богоподобен. Не знам защо иска да превземе тази крепост — по-точно мога да налучкам някои от очевидните причини, но не знам какво желае в действителност. Разбираш ли ме, момче?
Капитанът кимна.
— Главата ми не е съвсем празна, благодаря. Ако искам да оцелеем, ще трябва да ти помогна.
— Дори в мига, когато ни предаде, той беше твърде умен за моите способности — каза Хармодий. — При всичките ми грехове обаче истината е, че провалът ми се разкри пред мен едва миналата седмица.
Той сви рамене и се облегна назад. Внезапно сякаш се беше смалил.