Гастон се огледа — албинците бяха ужасени.
Братовчед му излезе напред.
— Още една причина да погнем врага веднага — твърдо каза той, но старият капитан поклати глава.
— Не, господарю. Това е капан. Тази сутрин забелязахме голяма армия от отвъдстенци, сосаги или абенаки, която се придвижваше към горите на изток. Готвят ви засада, искат да ги последвате.
Дьо Вреи се изкашля.
— Нима думите на шепа пораженци трябва да ме уплашат? — попита той.
Никой не му отговори.
— Къде се намира основната армия на врага? — попита кралят.
Възрастният мъж сви рамене.
— Дойдоха вестоносци от кервани, които пътуват на изток, както и от игуменката. Допускам, че Лисен Карак е обсаден — рече той и сграбчи стремето на краля. — Казват, че ги води Падналия маг — внезапно изрече старецът. — Хората разправят, че по време на битката е сринал стените ни със светкавици.
Албинците отново замърмориха, а конете им станаха неспокойни. Кралят изцъка с език, сякаш мислеше на глас.
Тогава напред излезе абатът на Пинрайт. Не беше едър, а по възраст не отстъпваше на капитана на Албинкърк, но от него се излъчваше някакво сияние — сила, кореняща се във вярата и смирението му. Черното му наметало рязко се открояваше на фона на златните брони и разноцветните дрехи на останалите воини и на епископа.
— Бих искал да поведа рицарите си на запад, господарю, за да се погрижа за Лисен Карак — каза той. — Крепостта е наша отговорност.
Граничният граф стоеше точно до Гастон и се наведе към него въпреки мразовитата размяна на реплики при последната им среща.
— Сестрите от ордена на свети Тома са негови хора, поне донякъде — прошепна той.
Каптал дьо Рут се изправи в стремената си.
— Бих желал да тръгна с тях — заяви той.
Абатът го изгледа с уморена усмивка, която вероятно не целеше да го обиди.
— Това е работа за рицарите от моя орден — каза той. — Ние сме обучени за това.
Дьо Вреи докосна дръжката на меча си.
— Не позволявам да ми казват, че хората ми не са обучени — рече той.
Абатът сви рамене.
— Няма да ви взема, колкото и невъзпитано да се държите.
Гастон сграбчи покритата със стомана ръка на братовчед си. В Алба, както и в Гале, никой нямаше право да заплашва или предизвиква рицар, посветил се на Бога. Просто не беше прието.
Може би лудият му братовчед си мислеше, че стои и над този закон.
Един командир рядко остава сам и капитанът не беше изключение. По всяко време го очакваше бумащина, с която често му помагаше сер Ейдриън. Освен това трябваше да надзирава тренировки, да прави общи и индивидуални проверки и да изпълнява безкраен низ от социални задължения. Това очакваше от него ротата — група хора, здраво свързани от близост, калена с огън, хора, често отритнати от обществото, защото изобщо не умееха да общуват.
Капитанът имаше нужда да остане сам. Обикновено яхваше коня, обикаляше околността, където се намираше малката му армия, избираше си някоя горичка и сядаше сред дърветата. Сега обаче бяха под обсада, а крепостта бе толкова пълна, че се пръскаше по шевовете. Навсякъде имаше хора.
Хармодий му беше оставил списък със сложни инструкции, които всъщност представляваха нови фантазми — трябваше да ги научи, за да се защити от директните атаки на настоящия им враг. Освен това двамата внимателно бяха съставили план — безразсъден, но хитър. Капитанът се нуждаеше от уединение, за да се упражнява, а никога не успяваше да остане сам.
Появи се Майкъл, сервира му пиле и си отиде. После дойде Пияндето, за да му предаде молба от името на селяните, които искаха да навестят овцете си в кошарите зад стените на Долния град. Капитанът потърка очи.
— Хубаво — рече той.
След това влезе Дръзката, която искаше да пуснат нова вилазка.
— Не — отговори ѝ той, а после излезе, за да си намери уединено местенце, където да упражнява новите заклинания. Най-подходяща му се видя лечебницата.
Изкачи се по витото стълбище, без да срещне жива душа — навън се стъмваше, а той се чувстваше така, сякаш е участвал в битка. Трябваше да принуди краката си да изкачат стръмните стъпала.
Най-горе подмина една сестра, поздрави я под нос и я остави да си мисли, че отива при ранените. Всъщност наистина ги посети. На леглото до стената лежеше един стрелец, Джон Дейлмън, а шевовете пълзяха от ключицата му чак до кръста, но сякаш по чудо или благодарение на уменията на монахините раните му не се бяха инфектирали и сестрите смятаха, че ще оживее. Беше дълбоко упоен и спеше, така че капитанът поседя при него само за миг.