Пажът Сет Пенимън тъкмо излизаше от операция, при която трябваше да наместят счупените му крак и ръка — една змейова опашка го беше съборила от стената. Нищо не зарасна както трябва, така че сестрите отново наместиха счупванията му. Сет беше натъпкан с някакъв опиат и псуваше насън.
Уолтър ла Тур, войник от благородно потекло, седеше и бавно четеше красиво илюстриран псалтир. На носа на петдесет и седемгодишния мъж бяха кацнали нови очила. Бегемотът му беше нанесъл смазващ удар при битката покрай потока.
Капитанът седна до него и стисна дясната му ръка.
— Когато онова чудо те удари, реших, че си мъртъв.
Уолтър се ухили.
— И аз тъй си рекох — каза той. — Не ме карайте да се смея, милорд, твърде болезнено е.
Капитанът го огледа по-внимателно.
— Тези нови ли са? — попита той и посегна към очилата.
— Тукашният аптекар ми ги направи — рече Уолтър. — Ужасно ми убиват на носа, но дяволите да ме вземат, от години не бях чел с такава лекота.
Младежът ги сложи на собствения си нос. Хлъзгаха се, тежките рогови рамки почти не го стягаха. Двете лещи бяха свързани с фин стоманен нит, който им позволяваше да се въртят — капитанът беше наясно с принципа, но никога не го беше виждал на живо.
— Аз… тоест, ние… — заекна Ла Тур с печален вид. — Може да остана тук, капитане.
Капитанът кимна.
— Ще ти подхожда — каза той. — Макар че си мисля, че още не си остарял достатъчно, за да не тормозиш монахините.
— Колкото до това — каза Уолтър и ярко се изчерви, — обмислям дали да не дам обет.
„Я виж ти“ — помисли си Червения рицар, усмихна се и отново стисна свободната му ръка.
— Радвам се, че си по-добре — рече той.
— Длъжник съм на Господ — обясни Уолтър. — Монахините ме спасиха. Бях мъртъв, онзи бегемот ме смачка като насекомо, а тези свети жени ме върнаха към живота. Трябва да има причина за това.
Тези думи изтриха усмивката от лицето на капитана.
— Да — кимна той. — И аз имам дълг към Бог.
Той тръгна надолу по редицата от кушетки. Сим Долния лежеше с лице към стената, а гърбът му бе грижливо превързан — в ротата правосъдието се раздаваше светкавично. Момчето изохка.
— Ти си идиот — изрече началникът му с професионална симпатия. Сим не се обърна и изохка още веднъж.
Капитанът беше безмилостен — в сравнение с Ла Тур и останалите болките на Сим бяха нищожни, сякаш го бе ужилила пчела.
— Сби се, защото искаше момичето. Момичето обаче не те иска и дори да пребиеш братята ѝ и ратаите, с които е израсла, това няма да я убеди. Разбираш ли?
Разнесе се нов стон.
— Не, че ти пука. Като нищо би я насилил, нали, Сим? Тук не е Гале. И там не одобрявах как действаш, момко, но сега сме в нашата страна. Щем, не щем, сме сврени заедно в тази крепост и ако само чуя, че някоя жена е подушила чесън в дъха ти, било с нейно позволение, било без, ще те обеся със собствените си ръце. Всъщност нека ти го кажа направо — ти си най-безполезното копеле в цялата ми рота и предпочитам да те обеся, защото доказателството, че не се шегувам, няма да ми струва нищо. Ясно ли ти е?
Той се наведе напред, а Сим отново изстена. Плачеше. Капитанът не си беше давал сметка, че Сим Долния е способен на това, внезапно му се разкри съвсем различна картина.
— Искаш ли да бъдеш герой, а не злодей, Сим? — каза тихо той, а стрелецът извърна глава. — Слушай тогава. Злото е избор. Съзнателен избор. По-лесно е да постъпваш зле и с времето се превръща в навик. Минал съм през това. Всеки престъпник може да насили. Всеки злодей може да краде. Някои не го правят, защото ги е страх да не ги спипат. Други — защото не е редно. Защото кражбата унищожава чуждия труд, а изнасилването е посегателство срещу друго човешко същество. Когато използваш насилие, за да разрешиш всеки проблем…
Капитанът прекъсна лекцията си за миг и се разсмя с глас. В една наемническа рота всеки си решава проблемите с насилие, разбира се.
— Такава ни е работата, но самите ние можем да бъдем други, Сим.
Стрелецът изохка, а капитанът се приведе към него.
— Сега е моментът да решиш да бъдеш герой, а не злодей, Сим. Продължиш ли по този път, ще свършиш на бесилката. По-добре е да посрещнеш края си в легенда, отколкото в примка.
Капитанът се сети за Том. Неговият дом бяха Хълмовете. Не беше трудно да го забрави човек, но там представите за чест и слава още не бяха избледнели.
— По-добре е да пеят песни за теб.