Дребният младеж не го погледна. Изморен и недоволен от занаята си, капитанът поклати глава. После стана от табуретката и се протегна. Амичия, разбира се, стоеше точно зад него. За пореден път беше доказал, че е принц сред лицемерите.
Тя погледна Сим, после вдигна очи към капитана. Той сви рамене, а Амичия се намръщи, поклати глава и му махна да си върви. Младият човек се подчини, увесил нос, изсумтя раздразнено и тръгна към отделението, където лежаха пациентите в тежко състояние. Направи няколко крачки, сви зад ъгъла и се оказа до леглото на Гавин Мюриен, чийто крак бе превързан от слабините до коляното.
Червения рицар седна до него.
— Никой няма да ме потърси тук — изрече той с горчива самоирония.
Гавин отвори очи.
„Днес не ми е ден“ — помисли си капитанът.
Спусна се мълчание — толкова продължително, че можеха да проведат няколко подробни разговора. Или кавги. Вместо това се гледаха в очите като влюбени.
— Е, братко — каза накрая Гавин. — Изглежда, че в края на краищата наистина си жив.
Капитанът си наложи да диша спокойно.
— Да — прошепна той.
Гавин кимна.
— И никой не знае кой си — каза той.
— Ти знаеш — рече капитанът, — както и онзи стар магьосник, Хармодий.
Гавин кимна.
— Гледах да стоя по-далеч от него — каза той. — Ще ми помогнеш ли да седна?
Капитанът осъзна, че услужливо е подложил на брат си няколко възглавници, като дори разпуха една от тях, за да му е по-удобно. На брата, убил Пруденция по заповед на майка им.
— Мама каза, че тя те покварява — рече изведнъж Гавин, сякаш прочел мислите му. Гласът му обаче се прекърши, преди да е довършил. — Само че не беше така, нали? Ние я убихме.
Червения рицар седна обратно на стола, преди да му се подкосят краката. Искаше му се да избяга. Да отложи този разговор за някой друг ден. За някоя друга година.
Проблемът беше, че истината е твърде ужасна, за да я сподели. Твърде срамна, чудовищна и мъчителна за всички, до които би могла да се докосне. Капитанът седеше и гледаше Гавин, който все още вярваше, че е негов брат. Поне тази лъжа бе останала непокътната.
— Пруденция научи нещо, което не биваше да узнава — обясни той. Звучеше удивително спокойно и за миг се възгордя със себе си.
Гавин се задави.
— И затова мама ни прати да я убием — каза той след поредната въздълга пауза.
— Също както всеки ден ви насъскваше да ме тормозите — горчиво отвърна капитанът.
Гавин повдигна рамене.
— Осъзнах това още преди да си тръгнеш. Ричард обаче така и не се усети — каза той и надзърна навън през амбразурата до главата си. — В Лорика извърших нещо ужасно. Заради мен загинаха няколко доблестни мъже, а аз сторих нещо отвратително.
Изведнъж погледите им отново се срещнаха.
— Докато стоях на колене в калта като страхливец, осъзнах, че трябва да отмъстя за себе си, за да не полудея. И… мамка му, нека го кажа, братко — в онзи миг осъзнах, че съм отговорен за смъртта ти. Че все едно съм те убил със собствените си ръце. Нима мислиш, че когато открихме тялото ти… как го направи изобщо? Нима мислиш, че не бях потресен? Избягах в Дивото, не бях на себе си. Знаех кой уби лорд Гейбриъл. Аз. Дикън и аз, заедно. Мразихме те, докато умря, нали? — Той поклати глава. — Само дето не си мъртъв и не съм сигурен какво ще правим сега. Магьосник ли си?
Капитанът въздъхна.
— Майка ни нае Пруденция, за да ме подготви за магьосник — каза той. — Същевременно не спираше да ви повтаря, че съм женчо и не ставам за рицар. Бях се заклел — пред нея, пред Господ, пред всички светци — на никого да не разкрия заниманията си.
Той горчиво се изсмя.
— О, Боже мой — изстена Гавин. — Пруденция е била магьосница. Значи… о, Боже. Мама ни даде стрелата.
— От вещича гибел — каза капитанът.
Гавин стана дори по-блед, отколкото когато капитанът го видя при брода.
— Съжалявам — каза той. — И двамата знаехме, че я обичаш.
Брат му сви рамене.
— Гейбриъл…
— Гейбриъл, виконт Мюриен, е мъртъв — каза той. — Аз съм капитанът. Някои ме наричат Червения рицар.
— Червения рицар? Все едно си някое безименно копеле? — каза Гавин. — Ти си моят брат, Гейбриъл Модератус Мюриен, наследник на херцога от Севера и син на сестрата на краля.
— Син на сестрата на краля, това поне е вярно — каза капитанът и млъкна, преди да разкрие още нещо. Гавин се задави, изправи гръб и изруга, а по слабините му плъзна струйка кръв.
— Не! — прошепна той.
Капитанът кимна.
— Да. Ако ще се почувстваш по-добре, с теб сме само полубратя.
— Всеблаги Йесу! — възкликна Гавин.
Червения рицар взе решение, като отхвърли една възможност и прие друга, сякаш беше на бойното поле. После придърпа стола по-близо до брат си.