— Разкажи ми каква ужасия си извършил в Лорика — каза той и взе ръката му в своята. — Разкажи ми и ще ти простя, че уби Пруденция. Тя вече ти е простила, някой ден ще ти обясня. Разкажи ми какво стана в Лорика и нека започнем на чисто, все едно отново сме на девет години. Тогава бяхме приятели.
Гавин се отпусна назад, за да не го гледа в очите.
— Цената на прошката ти е височка, братко — отбеляза той и се изчерви до кръв, а после наведе глава. — Ужасно ме е срам. Дори пред свещеник не бих се изповядал.
— Аз не съм свещеник и също имам от какво да се срамувам. Някой ден и това ще ти обясня. Разказвай сега.
— Защо? — попита Гавин. — Защо да го правя? Така само ще ме намразиш още повече. Освен това ще ме презреш. Държах се като подлец, като страхливец, гърчих се под чуждия меч — каза той и по страните му рукнаха сълзи. — Провалих се и загубих. Доказах, че съм нищожество. Ето как ме наказа Сатаната за греховете ми.
Капитанът огледа брат си — все така горд въпреки всичко, което беше преживял и все така сляп за собствената си гордост. „Толкова е лесно да разбереш другите“ — рече си той, развеселен и тъжен едновременно. Не можеше да подтисне загрижеността си за Гавин.
— Поражението само по себе си не е грях — каза капитанът и зарови пръсти в брадата си. — Отне ми години да го осъзная, но успях. Провалът не е грях. Самосъжалението обаче… — Той наведе глава. — Там нямам равен, стига да си го позволя, но то повече прилича на грях.
— Звучиш като Божи човек — каза Гавин.
— Майната му на Бог.
— Гейбриъл!
— Сериозно, Гавин, нима Господ някога е направил нещо за мен? — изсмя се Червения рицар. — Ако някой ден ме наръгат и се събудя в пъкъла, а задникът ми се пече на адския огън, ще се изплюя в лицето на Създателя, защото и той самият толкова ми предложи в тая нагласена игра. В която пак щях да участвам, дори да го знаех.
След това богохулство двамата дълго не продумаха. Слънцето залязваше.
Гавин леко извъртя бедра.
— Слабините ми пак кървят. Може ли да ми смениш превръзката? Не мога да понеса сестрите да ме превързват там.
— По дяволите — изруга капитанът. Алената струйка се беше превърнала в бързо разширяващо се петно — истинска локва кръв. — Йесу Христе! Не, ще повикам помощ — каза той и се засмя. — И двамата сигурно ще станем жертва на семейното проклятие — самомнителна гордост, но не е нужно да ти помагам да умреш — рече той и избута стола си назад. — Амичия? — извика капитанът. — Амичия?
Изражението и бързото ѝ появяване подсказваха, че е чула целия им разговор. В едната си ръка носеше изварени превръзки, а в другата — остра ножица.
— Дръж го здраво и ще приключа по-бързо — рече тя с професионален тон, а Гавин извърна глава.
— Стига, де — каза Червения рицар, когато Амичия свали превръзката. — Би трябвало да ти е приятно, че такава красавица се занимава със слабините ти.
Амичия застина. Той срещна погледа ѝ за пръв път от дни насам и се почувства като глупак.
— Съжалявам — измънка той. Тя обаче задържа погледа му, а после намигна на Гавин.
— Тайна за тайна — каза Амичия с онази познатата не-усмивка в ъгълчето на устните. Наведе се към раната на крака на младия рицар и когато устните ѝ бяха на един пръст разстояние от бедрото му, духна продължително върху нея и тя се затвори. Капитанът видя как силата минава през Амичия — мощен проблясък, напълно сравним със собствените му заклинания. Стори му се яркозелен.
Тя вдигна поглед, очите ѝ проблеснаха, а в тях се четеше както предизвикателство, така и обещание и в този миг той прие и двете.
— Тя какво направи? — попита Гавин. Едрият торс на капитана му пречеше да вижда какво става. — Всичко ми изтръпна.
— Сложи ти лапа — жизнерадостно отвърна капитанът. Стаята изведнъж се изпълни с уханието на летни цветя. Амичия превързваше раната с чист бинт и почистваше както новата, така и засъхналата кръв.
Гавин се опита да се наведе напред, а брат му го хвана за раменете, за да го притисне надолу, но напипа нещо много особено и разтвори яката му. Кожата на Гавин бе покрита с фини люспи, сякаш беше риба или змей. Капитанът прокара ръка по тях, а зад него Амичия ахна.
— Още ли си мислиш, че ти си прокълнат от Бога? — изръмжа Гавин.
Амичия прокара пръсти си по люспите и капитанът веднага изпита бясна ревност.
— Виждала съм това и преди — каза тя.
Гавин видимо се оживи.
— Наистина ли? — попита той.
— Да.
— Лекува ли се?
Амичия прехапа устни.
— Нямам представа, но често се среща сред… сред… — заекна тя.
Според капитана един астролог би казал, че това е ден за тайни. И за разкриването им.