— Ще проуча — каза Амичия с увереността на лекар и драматично излезе, а светлосивите ѝ поли се развяха зад гърба ѝ.
И двамата я наблюдаваха и накрая Гавин тихо отбеляза:
— Тя използва силата.
— Да — рече Червения рицар.
— Много е… — заекна Гавин и се облегна обратно на възглавниците. — Бях тръгнал на север — започна той. — Кралят ме отпрати от двора заради голямата ми уста. Влюбих се… Не, не го разказвам както трябва. Опитвах се да впечатля една от придворните дами на кралицата. Тя… все едно. Казах на краля нещо, което нямах работа да му казвам и той ме прати в Дивото, за да диря слава — довърши Гавин и поклати глава. — Спечелил съм си име като бич за Дивото. И знаеш ли защо? Защото след като те убихме… или поне така си помислихме, аз яхнах коня и тръгнах да мра в Дивото. Сам. — Той се изсмя. — Нападна ме демон и аз го убих. — Смехът му беше леко налудничав. — С голи ръце. Изгубих камата си по време на боя и го пребих с юмруци, така че ме нарекоха Коравата ръка.
— Татко сигурно много се е гордеел с теб — измърмори капитанът.
— О, и още как — отвърна Гавин. — Така се възгордя, че ме прати в двора, за да може кралят да ме отпрати. Тръгнах на север към Лорика и се настаних в един хан — продължи той и извърна лице. — Не знам дали ще мога да го разкажа, докато те гледам. Наех няколко стаи. Пристигна един чужденец със свитата си — не знам колко бяха, поне стотина рицари. Казваше се Жан дьо Вреи, проклето да е името му. Извика ме на двора, предизвика ме на двубой и ме нападна — довърши Гавин и замълча.
— Е, и? Винаги си въртял меча по-добре от мен — каза капитанът.
Гавин поклати глава.
— Не. Ти винаги си бил по-добрият от двама ни. След смъртта ти сер Хайуел ми каза, че само си се преструвал на слабак.
Червения рицар сви рамене.
— Хубаво, де. Ти беше и продължаваш да бъдеш много добър с меча.
— Сер Жан се смята за най-великия рицар в целия свят — каза Гавин.
— Наистина ли? — рече капитанът. — Колко страховито.
Гавин изсумтя.
— Въобще не си се променил.
— Напротив — каза капитанът.
— Не съм си и представял, че ще се кикотя, докато го разправям. Той беше с доспехи, а аз — не.
Капитанът кимна.
— За гал е нормално, оттам идвам. Много на сериозно се вземат.
— Имах само меч за езда… О, в името на свети Георги, само се оправдавам. Известно време удържах, но той ме рани и заби меча ми в един от оръженосците ми. Собственото ми оръжие го уби — каза Гавин и хуморът се изпари от гласа му, който сякаш бе на ръба между сълзите и апатията. — Изгубих контрол и той ме победи. Притисна ме в калта и ме принуди да призная поражението си.
„Голямо изживяване е било“ — помисли си Червения рицар. Хиляди пъти си беше представял, че е на мястото на онзи чужденец. Седеше до леглото на брат си се опитваше да разбере какво се е променило само за две минути — сега му се струваше невъзможно, че някога си е представял Гавин победен. Че е мечтаел за това, че е предвкусвал удоволствието от унижението му.
— После онзи влезе в хана и закла старшия ми оръженосец — каза Гавин и сви рамене. — Заклех се да го убия.
На капитана ужасно му се прииска да последва Амичия. Трябваше да я накара да му се закълне, че ще мълчи… или просто си търсеше повод, за да си тръгне. Усещаше болката в гласа на Гавин — почти осезаема, като от възпалена рана. Беше решил да му прости едва преди няколко минути, а вече се превръщаше в негов изповедник.
„Това е то да си капитан.“
— Твоят враг е и мой враг — каза простичко той, наведе се и обви ръце около врата на брат си. В семейство Мюриен изразът на омраза бе добър начин да изразиш любов — понякога единственият начин.
— О, Гейбриъл! — възкликна Гавин и избухна в сълзи.
— Гейбриъл умря, Гавин — отбеляза капитанът, а брат му избърса очите си.
— Ти несъмнено си имаш свои проблеми — рече той и успя да се усмихне.
— Откъде предпочиташ да започна? — попита капитанът. — Обсадил ме е враг, който разполага с всякакви изчадия, превъзхожда ме числено десет, петнадесет или двадесет към едно и е безскрупулен гений.
Гавин успя да се усмихне още веднъж.
— Брат ми е безскрупулен гений.
Капитанът се ухили, а Гавин кимна.
— Каниш се да извършиш някоя лудост, усещам го. Помниш ли курника? Помниш ли онзи твой алхимичен експеримент?
Червения рицар се огледа, сякаш се опасяваше, че някой може да ги подслушва.
— Ще ни нападне тази вечер, няма как иначе. Досега откъдето и да го погледнеш, изпускаше обсадата. Като знам какъв е законът на Дивото, скоро някой от съюзниците му ще реши, че е слаб и ще се опита да заеме мястото му.
Гавин сви рамене.