— Те са врагът. Кой знае какво си мислят?
Капитанът му отвърна с мрачна усмивка.
— Аз, при това твърде добре.
— Е? — попита Гавин след неловка пауза. — Откъде знаеш?
Брат му си пое дълбоко дъх.
„Защо проклинаш Бог всяка сутрин?“
„Защото…“
— Може би някой ден ще ти кажа — отвърна той. Гавин прие думите му.
— Не издаваш тайните си лесно, добре. Какво смяташ да предприемеш?
Червения рицар повдигна рамене.
— Ще се опитам да го нападна. Да му видя сметката. Старият магьосник ще ми помогне.
Гавин изправи гръб.
— Ще нападнеш То…
— Не изричай името му, така ще го призовеш.
Брат му прехапа устни.
— Иска ми се да можех да яздя.
— Скоро ще можеш — рече той, наведе се и го прегърна. — Предпочитам да съм ти приятел, отколкото враг. Бях ти враг по-скоро по навик.
Гавин нежно го потупа по гърба.
— Гейбриъл, толкова съжалявам!
Капитанът го държа в прегръдките си, докато заспа.
— Не съм Гейбриъл — каза той на спящия си полубрат, а после отиде при Амичия. Не се наложи да я търси дълго — тя седеше на един стол в коридора.
Погледите им се срещнаха и нейният му каза: „Не се доближавай до мен, чувствам се уязвима.“ Не беше сигурен какво ѝ казва неговият, но спря на една ръка разстояние от нея.
— Чула си — каза той много по-троснато, отколкото възнамеряваше.
— Всичко — кимна тя. — Не ме обиждай, като настояваш да мълча. Аз изслушвам изповедите на умиращи. Не ме е грижа за тайните на велможите.
Той знаеше, че Амичия използва гнева си като броня, за да го държи на разстояние, но въпреки това думите ѝ го нараниха.
— Понякога за тайните има причина.
— Проклинаш Бог, защото майка ти е изневерявала на баща ти и защото си израснал, тормозен от братята си, така ли? — изсъска тя. — Мислех те за по-смел. — Тя сви рамене. — Или пък възнамеряваш да поведеш вилазка в нощта и да умреш?
Той си пое дълбоко дъх и внимателно започна да брои до петдесет на високия стил на Стария език, след което издиша.
— Ти си живяла в Дивото — тихо каза той.
Тя извърна поглед.
— Върви си.
— Амичия… — Едва не я нарече „любима“ и заекна. — Бил съм в твоя дворец. Стоях на твоя мост. Не те съдя.
— Знам, идиот такъв! — изсъска тя. Силата на гнева ѝ го изненада.
— Аз ще те защитя! — каза капитанът.
— Не ми трябва защитата ти, не я искам! — отвърна тя, толкова гневно, че устните ѝ едва не се покриха със скреж. — Не съм многострадална принцеса, затворена в кула. Аз служа на Бог, той е единствената защита, от която се нуждая и не зная защо силата ми не идва от слънцето! Достатъчно грехове имам и без да добавяш нови към бремето ми! — Тя се изправи и го блъсна. — Аз съм отвъдстенка, курва, по-долна и от крепостен. Ти, както се оказва, си някакъв изгубен принц. Нямам съмнение, че можеш да омаеш всяка, която пожелаеш — и красива, и богата, и с власт! — Тя пак го блъсна. — АЗ НЕ СЪМ ЗА ТЕБ!
Капитанът не беше срамежлив шестнадесетгодишен юноша, хвана ръката ѝ и силно я дръпна. Очакваше да падне в обятията му и тя почти го направи, но се овладя и отблъсна целувката му. Той я сграбчи още по-здраво и Амичия каза с най-ледения тон, на който са способни жените:
— Да кажа ли на Сим, че си ме насилил, капитане?
Той я пусна. В този миг я мразеше и тя вероятно изпитваше същото към него.
Амичия тръгна към главното крило на лазарета и той нямаше къде да се скрие, освен в амбулаторията зад гърба му. От друга страна, помещението се оказа празно, а точно сега, може би повече от когато и да било, Червения рицар имаше нужда да остане сам.
Свлече се на един масивен дървен стол в мрачната стая и преди да се усети, се разплака.
Дръзката беше дежурна. Бяха я повишили съвсем скоро, така че това все още ѝ беше приятно — стараеше се винаги да изглежда чиста и спретната, бронята ѝ да е излъскана, а четириъгълната ѝ шапка — внимателно изгладена. Знаеше, че много от по-възрастните мъже мразят да се подчиняват на жена и беше наясно, че изрядният ѝ външен вид ги предразполага.
Разположи стражите до главната порта и тръгна към страничните с новата смяна, като сменяше караулите един по един — първо искаше паролата, после ѝ я казваха, а тя сменяше войниците и приемаше салютите им. Церемонията ѝ доставяше удоволствие, както и въздействието ѝ върху фермерите и семействата им. Селяните почистваха и смазваха инструментите си всяка сутрин и всяка вечер, а после отиваха при добитъка. Разпознаваха прилежния майстор от пръв поглед дори когато занаятът му беше войната.
Дръзката смени последния караул и поведе предишната смяна към западната кула, където ги освободи. Двама мудни стрелци даваха наряд и миеха набитите в земята дървени колони, върху които наемниците се упражняваха с мечовете си. Докато наказваха Сим, го бяха вързали за една от тях, по нея имаше петна от какво ли не и трябваше да ги изчистят.