По-голямата част от отломките бяха паднали върху покрива на покритата пътека и сега той висеше накриво, а гредите му скърцаха заплашително. Под него беше тъмно като в казан с катран и когато най-сетне се появиха няколко души с фенери, оттам изникна първият войник. Водеше подивял боен кон, чийто ляв крак едва не уби току-що спасения сер Джон. Жребецът беше подлудял от ужас, но дойдоха още стрелци, които успяха да сграбчат поводите и да обездвижат главата му. От главната кула започнаха да прииждат пажовете, които не бяха на смяна.
— Къде е Том? — попита Дръзката, гмурна се още по-навътре в мрака и Стипцата, който обикновено нямаше кураж за пет пари, я последва. Фенерът освети цяла дузина конници, които се бореха с животните си, за да ги усмирят в затвореното пространство. Бяха слезли от седлата и дърпаха главите им, а те се успокояваха за миг, само за да подивеят отново, когато някой от тях изпаднеше в паника заради тъмнината и шума. Мъртвият кон на сер Джон само утежняваше положението — от него се носеше миризма на кръв и страх…
— Изведете ги! — изрева Том.
Конете ритаха бясно. Ездачите им бяха изцяло покрити с броня, но те не се успокояваха и въпреки доспехите скоро щяха да ги убият. Портата зад Том избухна в пламъци, които озариха ужасените жребци и броните с пъклена светлина. Конете се обърнаха почти едновременно и побягнаха от огъня, събаряйки повечето войници на земята. Стипцата се притисна към стената и Дръзката, която все още беше с доспехи, се опита да го покрие с тялото си, докато огромните коне галопираха край тях, прескачайки мъртвия. Отвън чакаха пажове, които веднага се хвърлиха към юздите, метнаха чували върху главите на подлуделите животни и започнаха да им говорят спокойно и властно, като лордове, които се обръщат към крепостните си. Усмириха ги бързо, внимателно и безскрупулно.
Войниците започнаха да се изправят на крака, а Дръзката осъзна, че огънят край портата изобщо не излъчва топлина. В същия миг от мрака изникна Червения рицар и вдигна ръце, а пламъците угаснаха като духната от вятъра свещ.
— Том? Дай да преброим хората. Липсва ли някой? — извика капитанът, докато минаваше край Дръзката. Отново беше тъмно, но той сякаш знаеше, че тя е там и безпогрешно се обърна към нея. — Изгубихме дузина мъже в кулата с катапулта. Иди виж дали някой може да бъде спасен.
Очите му сияеха в тъмното.
— Милорд — кимна тя в пълния мрак и се върна в сравнително по-светлия двор, подминавайки дузина разярени бойни коне и хората, които се опитваха да ги успокоят. Фермерите, съпругите им и дъщерите им бяха наизлезли по вратите и прозорците.
Кулата с катапулта приличаше на счупен зъб. Около една трета от горния етаж липсваше и Дръзката си отбеляза какъв късмет беше, че падна навън, а не в двора. Покривът на втория етаж обаче се беше срутил навътре, засипвайки спящите войници с камъни и греди. Геслин, най-младият стрелец в ротата, лежеше мъртъв, смазан от една греда. Прекършеното му тяло изглеждаше ужасяващо на мъждукащата светлина на огъня, който гризеше пропадналия под. Фъшкията, който в най-добрия случай можеше да се нарече безполезен нещастник, плачеше и се опитваше да отмести гредата от него.
Дръзката подтисна паниката и извика с най-командаджийския си глас:
— Трябва ми малко помощ!
По стълбата към нея плъзнаха стрелци, готови да се отзоват. Бяха все познати хора — Мазника, личният ѝ стрелец, Аверчето, който май беше най-добрият в ротата, Ръждата, който пък беше най-некадърен, Дългата лапа, който се движеше като танцьор и едрият като къща Дъгин. Заедно петимата вдигнаха гредата. До мъртвото момче откриха Хубавеца, проснат в безсъзнание в локва кръв, а зад него, притиснат до перваза на прозореца, се свиваше Кесин — най-дебелият в ротата.
Прииждаха все повече и повече мъже — Ланторнови и Картърови, които бяха дошли от двора, както и други селяни. Всички заедно успяха да разчистят тежките греди, при това толкова бързо, че не беше за вярване. Един от хората на Рандъм, който бе работил с магьосника, бързо сглоби един скрипец и още преди изгрев хората вдигнаха тежките камъни, които все още можеха да се използват, прехвърлиха ги над стената на срутената кула и ги подредиха в двора.
Капитанът ги наблюдаваше как работят, пъхнал палци в златния си колан. Изглеждаше изтощен и когато до него застана Дръзката, не обърна глава да я погледне.
— Добре се справи, Дръзката. Върви да спиш.
Тя сви рамене и уморено изрече:
— Има още много работа.
Капитанът ѝ се усмихна и тихо прошепна на ухото ѝ, сякаш бяха любовници:
— Това е само първата ужасна нощ, чакат ни още стотина. Пести си силите и върви да спиш.