Лий сви рамене.
— Цепя много дърва.
— Опитай пак, само че този път замахни така, сякаш се биеш с човек — каза сер Майлъс и посочи към колоната. Корабостроителят пристъпи напред и вдигна брадвата като човек, който се готви да удари топка.
Сер Майлъс кимна.
— Добър гард.
Лий замахна към колоната, от нея отхвърча нова треска и той отново завъртя оръжието. Сер Майлъс го остави да повтори това десет пъти. Корабостроителят дишаше тежко и десетият удар не можеше да се мери по сила с деветия.
Майлъс засука посивелия си мустак.
— Стига, поеми си дъх — кимна той. — И гледай.
Той пристъпи към колоната с алебардата под мишница и замахна с шипа, който само докосна дървото. Въпреки тежестта на бронята си, Майлъс грациозно се плъзна вдясно и довърши удара с главата на оръжието, като го засили зад гърба си — позата много приличаше на онази, която бе заел корабостроителят. После замахна надолу, пристъпвайки съвсем леко и в колоната останаха четири дълбоки резки. Рицарят се движеше като котка — назад и напред, замахвайки отдолу нагоре със заострения връх. После отстъпи, сякаш за да избегне удар и обърна алебардата. Шипът се заби странично в колоната, отскочи и сер Майлъс скъси хватката си, за да нанесе нов удар.
Лий кимна.
— Почти виждах противника ви — призна той.
Гуилъм се имаше за добър войник и скочи напред.
— Нека опитам и аз! — извика той. Копието му беше тежко, с острие, дълго колкото ръката му и широко колкото дланта му. Той скочи напред, замахна към колоната — веднъж от едната ѝ страна, веднъж път от другата — и се отдръпна.
— Само че използвай бедрата — каза сер Майлъс. — Те са по-силни от ръцете ти. Тях ги пази, защото се уморяват най-бързо. — Той им кимна. — Това е просто работа, приятели. Ковачът упражнява изкуството си всеки ден, чертожникът рисува, чифликчията оре, корабостроителят строи кораби. Некадърните войници се излежават. Добрите войници тренират. По цял ден, всеки ден.
Обесника поклати глава.
— Умориха ми се ръцете — рече той, а сер Майлъс кимна.
— Ърките не са се уморили.
Когато абатът поведе рицарите си на северозапад от Саутфърд, най-южното предградие на Албинкърк, с тях тръгнаха и двама кралски вестоносци. Абатът водеше хората си предпазливо, черните им туники сякаш се сливаха с храсталака, а рицарите му с лекота яздеха сред раззеленилите се шипки в най-гъстата част на гората.
Спираха често — някои от войниците слизаха от седлата, промъкваха се напред, обикновено до върха на някой стръмен хълм и даваха знак на останалите да продължат. Въпреки че спираха, изминаха доста път. Понякога от отряда се отделяха самотни рицари и яздеха чак до тресавищата, но всеки път безпогрешно ги откриваха отново.
Онова, което кралските вестоносци не можеха да разберат, беше тишината. Рицарите на свети Тома никога не говореха. Яздеха мълчаливо, конете им също не издаваха нито звук. Нямаха нито пажове, нито оръженосци, нито слуги. Разполагаха с четиридесет резервни коня, които струваха цяло състояние и вървяха подир основната група, натоварени с дисаги с фураж. Нямаха юзди или поводи и въпреки това ги следваха, без да изостават.
Както каза по-възрастният вестоносец, всичко това беше много необичайно, но да яздиш през северната част на страната заедно с рицарите от ордена на свети Тома все пак си беше проява на смелост. Галахад Ейкън беше кръстен на църквата на светията в Лондон и имаше чувството, че е един от тях. Партньорът му, Дикън Олуедър, суров мъж с повече белези от зле ощавена телешка кожа (както обичаше да казва самият той), бе постъпил на работа като вестоносец по времето на стария крал.
Вестоносците бяха свикнали да яздят с всички сили, по цял ден, съвсем сами, ако не се броят конете им, но преходът беше тежък дори за тях — петнадесетте левги по пресечен терен бяха истинско предизвикателство за уменията им. Въпреки това членовете на ордена сякаш не се изморяваха, а много от тях бяха по-възрастни от Олуедър.
Щом наближи вечерта, един от най-младите рицари се върна при основния отряд и го поведе на север по склона на един стръмен хълм. В подножието му всички слязоха безмълвно от конете, извадиха мечовете от ножниците на седлата си, разделиха се на четири групи по петнадесет души и тръгнаха нанякъде.
Абатът се спря за миг, обърнал глава към вестоносците.