— Чакайте тук — изрече той. Откакто напуснаха кралския лагер, това бяха първите думи, които чуваше Галахад. Секунди след това облечените в черно рицари изчезнаха в гората.
Мина цял час. Беше студено — пролетните вечери бяха по-дълги, но не и по-топли и Галахад не можеше да реши дали зъзне достатъчно, за да извади тежкото си наметало от вързопа зад седлото, или не. Не му се щеше да слезе от коня в неподходящ момент. Прокле и абата, и мълчанието му и продължи да наблюдава Олуедър, който чакаше вече цял час, без да се суети на седлото.
— Ето ги — внезапно се обади Галахад.
Абатът отиде до коня и прибра меча си в ножницата му.
— Елате — каза той с усмивка, тръгна нагоре по стръмния склон и конете го последваха.
— Странно — каза Олуедър, изплю се и се прекръсти.
Заобиколиха хълма в обратната посока, като едновременно с това се изкачваха нагоре. Галахад си каза, че така пътят до върха доста ще се проточи, а последните лъчи на слънцето му разкриха, че теренът е стръмен и каменист. Конят пред него се стресна, после се успокои. Вестоносецът погледна надолу и видя труп, а после още един и още един, и още един. Телата не му изглеждаха човешки, макар че не беше съвсем сигурен какво представляват — бяха кафяви, дребни, но мускулести, с големи глави и красиво изработени кожени дрехи, а телата им бяха осеяни с рани от тежки мечове.
— Всеблаги Христе — каза на глас Олуедър. Замириса на дим и най-сетне отрядът стигна до върха. Той беше вдлъбнат като гигантска чаша, в която рицарите бяха наклали три огъня, за да сготвят вечеря. При вида на уродливите трупове и червено-зелената им кръв стомахът на Галахад се беше разбунтувал, но уханието на грахова супа го накара да закъркори.
— Свалете седлата и изчеткайте конете си — рече абатът. — После те сами ще се погрижат за себе си.
Олуедър се намръщи, но Галахад отказа да се повлияе от предпазливостта на по-възрастния мъж — пръскаше се от щастие, защото изживяваше една от тайните си мечти. Олуедър обаче очевидно искаше да се върне при краля.
— Имало е битка — каза Галахад, а очите му святкаха в мрака, — а ние дори не ги чухме.
Абатът му се усмихна.
— Всъщност не беше битка — рече той. — По-скоро сеч. Ърките изобщо не ни усетиха. — Той сви рамене. — Хапнете си супа. Утрешният ден ще бъде още по-тежък.
Нощта беше тиха, а обсадените спяха, напълно изтощени. Дръзката викаше на сън, а Том хъркаше като глиган. Майкъл спеше сам и мърмореше на протегната си ръка, а игуменката тихо ридаеше в мрака. Тя коленичи, за да се помоли пред триптиха, поставен на нисък подиум в ъгъла на килията ѝ. Сестра Майрам спеше по корем, изтощена от церенето на толкова много ранени. Сим Долния постоянно се събуждаше с крясъци, а после си лягаше отново, обгърнал тялото си с ръце и втренчен в обитавания от чудовища мрак, докато красивата послушница дойде да седне до него.
Колкото и тежка и тъмна да беше нощта, врагът мълчеше, а обсадените спяха.
Ударът дойде с първите слънчеви лъчи.
Обсадата на Лисен Карак. Ден девети.
Днес врагът опожари целия район около крепостта, чак до дърветата. Човеците — бунтовниците-предатели — изгориха всички чифлици, къщи и хамбари, и дори части от гората. Селяните стояха на стената и гледаха. Някои плачеха. Проклеха ни, задето сме некадърни и сме позволили да опожарят нивите.
Игуменката също излезе, за да гледа и каза, че всичко ще бъде възстановено, но много хора паднаха духом. Преди обед змейовете полетяха над крепостта и отново усетихме присъствието им.
Едно-единствено простичко, но неумолимо действие промени обсадата и разби сърцата на хората в крепостта много по-безвъзвратно, отколкото което и да е военно поражение.
Първите пожари лумнаха на североизток. Хокшийд, най-източното поселище, беше подпалено още преди изгрев-слънце пред очите на последната стража, която го гледаше как гори едва на две левги от стените.
Точно когато слънцето блесна в алено, на запад пламна Кентмиър, а след него — Абингтън. По това време цялата стена вече беше осеяна със селяни.
Маг наблюдаваше как родното ѝ село гори. От тази височина можеше да преброи покривите и разбра, когато пламна и нейният дом. Гледаше, изпълнена с отчаяна ярост, докато вече не можеше да различи коя къща е нейната. Всичко гореше — колибите, каменните плевни, кокошарниците. По ливадите около хребета, на който се издигаше крепостта, изведнъж плъпнаха изчадията, които се бяха крили през първите дни на обсадата — блатници, ърки, демони, тролове и огромни чудовища с гладки глави и дълги бивни, които войниците нарекоха бегемоти. Имаше, разбира се, и човеци.