Как само ги ненавиждаше!
Започнаха да секат дърветата, унищожиха овошките — ябълки и круши, праскови и райски ябълки. Лози, расли в продължение на поколения, бяха опустошени за час, а корените им — опожарени. Всички постройки наоколо горяха. Лисен Карак беше тъмен остров, заобиколен от огнено море, докъдето поглед стига.
Маг не можеше да откъсне поглед от своя умиращ свят.
— Наденица без горчица, а? — обади се нечий плътен глас до нея. Тя се стресна, обърна се и видя чернокосия наемник от Хълмовете — дивакът на ротата. Беше седнал на едно буре до нея и наблюдаваше палежа.
— Война без огън е като наденица без горчица — поясни той.
Маг се вбеси.
— Това е селото ми. Къщата ми!
Великанът кимна. Сякаш не виждаше, че тя плаче.
— Има смисъл. Да бях на тяхно място, и аз тъй щях да сторя.
Шивачката избухна.
— Война?! Ако беше на тяхно място?! Това не е игра! Ние тук живеем! Това е земята ни! От нея си вадим хляба, в нея погребваме мъртъвците си. Там почиват съпругът ми, дъщеря ми…
Сълзите натежаха твърде много, но в този миг Маг го мразеше повече, отколкото блатниците, ужасните им лица и желанието им да изпепелят живота ѝ.
Том я погледна сурово.
— Земята не е ваша, освен ако я удържите — каза той. — Както чувам, вие пък сте я взели от тях. Мм? Чини ми се, че и техните мъртъвци са заровени там и мен ако питаш, сега земята е тяхна. Съжалявам, стопанке, но моят занаят е войната, а войната носи огън. Врагът ни показва, че наша е само земята, върху която стоим, че може да победи, без да превземе крепостта. Снощи му пуснахме кръв и сега ни го връща. Това е войната. Ако не искате да ви горят къщите, по-добре бъдете силни. По-силни от преди.
Тогава тя го удари — с много гняв, но без сила. Той ѝ го позволи.
— Не са много хората, които могат да кажат, че са ударили Том Лошия и са останали живи, за да го разкажат — отбеляза той и криво ѝ се усмихна в бледата утринна светлина. Маг се обърна и побягна.
Торн гледаше как стопанствата горят, но не изпитваше особено задоволство. Това беше евтина победа, но така щеше да прекърши волята на селяните да му се съпротивляват. Той повдигна рамене. Другата възможност беше да ги подтикне да се бият докрай. Сега нямаше какво да губят, освен живота си, а дори когато беше човек, Торн трудно разбираше хората. Освен това все по-често си мислеше, че това съревнование е твърде сложно дори за неговия интелект. Беше се самоназначил за пълководец на Дивото, но въпреки това тези събития го засягаха съвсем слабо. Когато започна обсадата, той много повече се интересуваше от тъмното слънце и от нея.
Не за пръв път се почуди какво прави тук и как стана така, че се ангажира с това начинание дотолкова, че да поеме риска да влезе лично в битката. Предишната нощ излезе на бойното поле в новата си неуязвима форма и крепостта го нарани. Нито един от ударите не беше смъртоносен, но той почувства и тях, и изтощението от положените усилия. Болката го беше разгневила и в яростта си той използва достатъчно от грижливо събираната си сила, за да причини разрушения на крепостта. Съюзниците му бяха впечатлени, но цената…
Той отново раздвижи листата си — ако беше човек, щеше да свие рамене.
Снощи споменът за това какво е да си смъртен го навести за пръв път от двадесет години. Не му хареса нито миризмата му, нито болката. Обсадата обаче беше сплотила Дивото в северната част на страната и въпреки дребните неуспехи, към тях прииждаха все повече и повече съюзници. Престижът му нарастваше, а заедно с него и властта му. Което нямаше да има никакво значение, ако беше загинал.
Торн се замисли за нея.
Вече не можеше да поклати глава — тя беше едно цяло с врата му и за да се обърне наляво или надясно, той вече трябваше да се върти от кръста. Докато си мислеше за нея, той издаде странен клокочещ звук. Предната вечер се беше опитала да го нарани, и то директно.
Накрая се замисли за третото присъствие в крепостта. Беше го ударило със сила — студена синя сила. Чиста сила, неограничавана от младост или съмнения. Добре тренирана и закалена като качествена стомана. Това беше ученикът му, разбира се. Торн би се усмихнал, стига още да беше способен на това.
Хармодий.
Това вече беше проблем, който можеше да разреши.
Амичия стоеше на стената и гледаше как светът гори. Забеляза го едва когато застана плътно до нея.
— Беше въпрос на време — каза капитанът, сякаш си бяха приказвали цяла сутрин.