Честно казано, тя не беше съвсем сигурна дали иска да каже нещо. Не искаше да го поглежда, за да не разбере колко непоколебима е решителността ѝ и колко е разгневена.
— Трябва да покаже на съюзниците си, че напредва — продължи Червения рицар, облегна се на стената и посочи към западния край на гората. — Хората му строят два требушета. До края на деня ще усетим жилото им. Не защото това ще му помогне да победи, а защото така съюзниците му ще видят, че той е…
Ако продължеше да го слуша, щеше да…
Амичия се обърна и си тръгна, но капитанът забърза подире ѝ.
— Хората ни гледат — изсъска тя. — Аз съм послушница в този манастир. Не съм ти любовница. Остави ме, моля те.
— Защо? — попита той и сграбчи ръката ѝ в стоманената хватка. Заболя я.
— Пусни ме — каза тя. — Иначе не си никакъв рицар.
— Значи не съм рицар. Защо? Защо изведнъж размисли? — попита той и се наведе към нея. — Аз не съм.
Не беше възнамерявала да разговаря. Амичия прехапа устни и се огледа, надявайки се на някакво чудо. Сестра Майрам, игуменката…
— Нямаш ли си друга работа? Не трябва ли да спасяваш някого? Или да издаваш заповеди? — попита тя. — Защо не отидеш да спасиш няколко къщи?
— Не е честно! — каза той и я пусна. — Предпочитам да съм тук с теб.
— Искаш и този грях да ми тежи на душата ли? Искаш освен да наруша обета си, да изложа крепостта на опасност?
Капитанът ѝ се усмихна дяволито.
— С други момичета действа — каза той.
— Предполагам, че действа с всички — рече Амичия и вирна брадичка, колкото можеше. — Няма да бъда вашата курва, капитане. Дори името ви не знам. Момичетата като мен не научават имената на великите лордове, които се опитват да им разтворят краката, нали? Аз обаче избирам да кажа „не“. Вие не се боите нито от Йесу, нито от игуменката, така че не мога да ви убедя по този начин, но кълна се в Бог, сер, мога да се защитя. Ако вдигнете ръка срещу мен, ще ви сложа на мястото ви.
Той се втренчи в нея. Очите му се изпълниха със сълзи и тя се поколеба, но вече беше взела решение и го изпълни докрай. Тръгна си, без да се обръща.
Беше ѝ трудно да реши защо е толкова ядосана. Беше ѝ трудно да признае — дори пред себе си — защо бе избрала да си тръгне. Той обаче не беше за нея, въпреки че самата ѝ душа виеше, докато слизаше по стълбите и въпреки агонията, изписана на лицето му.
„Хармодий.“
Той не успяваше да го заглуши. Когато две същества, които притежават силата, се свържат, връзката остава завинаги. Не можеше да заглуши Торн, но можеше да го блокира.
„Хармодий.“
Е, почти.
Кръстосал крака, Хармодий седеше под древното ябълково дърво, което растеше сред укрепленията в каменна саксия. Беше прекрасно и покрито с цвят, и ухаеше на силата. Пейката под него бе разположена така, че седящият да може да почерпи от нея, както би почерпил вода от кладенец или извор. Извираше някъде под краката му и не беше нито златна, нито зелена — просто беше.
Хармодий почерпи от нея толкова, колкото посмя.
„Хармодий.“
Толкова лошо ли беше да поговори със стария си учител?
Беше опасно. Ако отвореше връзката, Торн можеше да се опита да го покори с груба сила. Само че надали щеше да успее, преди Хармодий да я е затворил отново, не и докато седеше под ябълковото дърво. Той не беше като момчето. То…
О, майната му.
„Здравей, Ричард.“
„Знаех, че ще ми отговориш.“
„Сигурно е приятно винаги да си прав.“
„Не бъди заядлив, Хармодий. Снощи ме нарани. Станал си много силен.“
„Убих смъртното ти тяло още при Чевин, старче.“
„Да, но аз знаех как да се справя с това. И успях да ви измамя всичките, разбира се.“ Хармодий долови самодоволна нотка. „Как ти се стори моят огледален свят, момче?“
Хармодий се замисли за миг.
„Хитро ме изигра, копеле такова. Как успя да приковеш духовете към котките?“
„Толкова е приятно да разговарям с интелигентен събеседник. Значи си се научил да напускаш тялото си? А, виждам, че не си. Интересно.“
Хармодий не смяташе, че честността ще му навреди повече, отколкото прекият контакт с Торн.
„Защо започна този конфликт? — попита той. — Трябва ли да водим война?“
„Хармодий! Такива приказки не ти приличат! Да не възнамеряваш да водиш преговори със силите на злото? Мислех, че си избрал друг път.“
„Осъзнах, че в силата на Дивото няма нищо изначално зло. Както и че в силата на слънцето няма нищо изначално добро.“
„А… — Торн излъчи огромно удоволствие. — Значи си научил много.“
„Все още ми е трудно да го възприема“ — призна Хармодий.