„Дивото е много по-могъщо. Човеците са обречени. Твърде разединени са, твърде слаби. В бъдещето няма място за тях.“
„На мен не ми изглежда така — озъби му се Хармодий. — Мисля, че точно Дивото губи.“
„Самозалъгваш се.“
„Не така добре, както ме залъга ти.“
„Нека ти се реванширам със знания. Виж. Ето така можеш да обсебиш когото си поискаш, а така — да си направиш ново тяло. Виждаш ли? Урокът е безплатен. Ела, стани бог. Ти си достоен за това, а аз скучая…“
Хармодий се разсмя с глас.
„Скучаеш около чудовищата и копнееш за свястна компания? Ти предаде своя крал и цялото човечество, негодник такъв!“
Хармодий светкавично блокира връзката им, като използва цялата мощ, която бе поел от кладенеца. После се облегна на ствола на дървото и анализира разговора им.
— Мисля, че мина добре — гласно изрече той.
Торн обаче беше посял нещо в него, като семенце във влажна почва. Чувстваше се така, сякаш е открил на прага си няколко красиво опаковани пакети. Хармодий ги прибра в една стая в палата на спомените си, внимателно я изолира от останалата част на съзнанието си и остави там едно свое копие. То отвори първия пакет, а до него стоеше трето копие с вдигната брадва.
Фантазмът беше сърцераздирателно красив, но това не го изненада, Торн беше велик магьосник. Хармодий позволи на копието си да изучи заклинанието в подробности, унищожи стаята и го прибра, а после седна в друго уютно помещение, където бе разположил в кръг няколко кресла. Копието му седна в друго кресло и изписа стенографски фантазма, след което двамата го обсъдиха подробно. Третото му копие остана зад второто с вдигната брадва.
Изведнъж Хармодий разбра как Торн беше употребил котките. Разбра как старият му учител използва животни, за да наблюдава крепостта. Разбра как да обсебва тялото на всяко създание, което няма сили да му се опълчи. Разбра и как да погълне същността му, тоест, онова, което наричаше „душа“, да увеличи силата си и да използва смъртното му тяло, или сам да си направи такова.
Известно време Хармодий обмисля наученото. Даде си сметка, че наблюдава някакво куче — един от наемниците го бе довел в Лисен Карак и то се ровеше в разрастващата се купчина отпадъци в двора. Ако обсадата продължеше достатъчно, накрая щяха да го изядат.
„Мога да опитам с кучето. То така и така ще умре.“
Кучето се обърна към него, наклонило глава на една страна, за да разбере дали ще му подхвърлят нещо. Наоколо му се лееше сила.
„Нищо чудно, че Дивото иска да си върне това място“ — каза си Хармодий, посегна към силата, вкуси от нея, прекара я през фантазма… и махна с ръка, за да го прекъсне, плисвайки магията в стените на крепостта. После се изправи и се усмихна на кучето.
— Човек все някъде трябва да тегли чертата — гласно изрече той.
„Хитрото копеле го направи нарочно. Иска да ме поквари.“
Хармодий подуши наоколо. Миришеше на закуска и той реши, че има нужда от човешка компания.
Ранълд беше изтощен и задавен от сълзи. Прахоса цял следобед в опити да си хване кон. На всяка крачка очакваше да се натъкне на ариергарда на джелепите или поне на някой оцелял, но не срещна никого. На границата на бойното поле изгуби още време, за да търси раницата си. Накрая се отказа и тръгна, измъчен от жегата, когато беше слънчево и мокър до кости, когато валеше. Нямаше нито такъми за готвене, нито храна, нито откъде да я вземе.
Вечерта на четвъртия ден стигна до пътя, който водеше към хана. Когато го видяха, хората се развикаха, а щом се разбра кой е, всичко живо в долината пристигна на бегом. Отначало решиха, че носи добри новини, защото беше най-близкият помощник на братовчед си, но щом се доближиха и забелязаха следите от сълзи по лицето му, осъзнаха какво се е случило.
Докато измине последните няколко крачки до верандата на голямата странноприемница, на пътя бе останал само ханджията, който го гледаше мрачно.
— Здравей, Ранълд Лохлан — рече той. — Кажи ми, колко загинаха?
Ранълд срещна погледа му без усилие. Смъртта учи да не обръщаш внимание на тези неща.
— Всички — каза той. — До последния човек. И аз бях умрял.
Хората от долината ахнаха и започнаха да плачат. Скоро плачът се превърна във вой, а после — в яростен рев.
Ранълд Лохлан разказа какво се беше случило, без да преувеличава. После се обърна към ридаещата жена, застанала до баща си.
— Ето ти меча му — рече ѝ Ранълд. — Рече, че ако му родиш син, той трябва да отмъсти за него.
— Тежко бреме е това. Не е за раменете на неродено дете — поклати глава ханджията, а Ранълд сви рамене.