— Решението не е мое — уморено каза той.
По-късно седна в хана и разказа какво се беше случило през последната нощ. Съпругата на Хектор слушаше със сълзи на очи, а накрая го изгледа продължително и злобно.
— Защо съживиха теб, а? — изсъска тя. — Защо, когато можеха да съживят любимия ми?
Ранълд сви рамене, а ханджията поклати глава.
— Твърде много хора загубихме, че и цялото стадо — каза той и опря брадичка на ръцете си. — Ако нападнат долината, здраво ще закъсам.
Ранълд не можа дори да се престори, че го е грижа и ханджията го остави на мира. Рижият великан не прояви интерес към пивото, което му сервираха, нито към жената, която му се предложи, нито към пътуващия музикант, който искаше да напише песен за битката.
Наспа се, а на следващия ден се чувстваше също толкова претръпнал и безчувствен, колкото преди. Въпреки това излезе от стаята си, отиде в общата стая и поиска от ханджията кон и оръжия.
— Да не смяташ сам да се биеш с отвъдстенците? — сърдито попита той.
— Не — отвърна Ранълд.
— Значи просто ще се прибереш у дома? — невярващо попита той.
— Аз съм джелепин — рече Ранълд. — Нямам дом.
Ханджията изпи чаша бира и избърса мустаците си.
— Къде ще идеш тогава? — попита той.
Ранълд се облегна назад.
— Ще намеря дракона от Ерк — каза той. — Мисля да го попитам защо позволи на Дивото да ни нападне. — Джелепинът сви рамене. — Ние му плащаме дан, а в замяна той ни пази от тях. Такъв е законът на Ерк, нали? Древен, че се пука.
Ханджията бавно остави стакана си.
— Искаш да говориш с дракона?
— Някой трябва да го стори — кимна Ранълд. — Най-добре аз, така и така съм мъртъв.
Ханджията поклати глава.
— Останаха ми една дузина коне. Братовчед ти взе стадото.
Ранълд кимна.
— Преди да отида при дракона, ще се погрижа за това. Дай ми двадесет мъже и ще ти доведа стадото, останаха поне хиляда глави.
— Същият си като братовчед ти — поклати глава ханджията. — Шило в торба.
Ранълд сви рамене.
— Нямаше да си направя труда, но момчето на Сара ще има нужда от този добитък, ако иска да стане джелепин — рече той, но не спомена останалото, което възнамеряваше да направи. Все още служеше на краля и беше задължен да го предупреди за действията на Дивото.
Същия следобед тръгна на юг с двадесет предпазливи мъже. Яздеха бързо, по двойки, на километър един от друг, за да могат да оглеждат внимателно всеки хълм и всяка горичка.
Спряха, без да накладат огън, Ранълд изяде овесените хлебчета, получени от Сара и когато от слънцето остана само малък червен диск, потеглиха отново.
До обед откриха първите крави. Хората от долината бяха наплашени, мисълта за сосагите ги ужасяваше. Освен това се бояха, че в гората ги очакват ухилени трупове, но според Ранълд бойното поле все още се намираше на километри южно от тях. Стадото се беше обърнало, за да потегли към дома, както правят всички животни.
Ранълд тръгна на юг и преди да падне нощта, откри вестоносеца, изпратен от Хектор. Момчето беше мъртво — или се беше загубило, или беше потеглило на запад, за да заобиколи нещо. Лежеше по лице, около подпухналия му труп жужаха мухи, а конят му още пасеше наблизо. Младежът беше пронизан от четири стрели, виждаше се, че е загинал в опит да изпълни мисията си. Хората от долината го погребаха с чест и обич, а братовчедите му — две високи сивооки момчета — плакаха за него.
Най-голямата изненада обаче дойде на следващия ден.
Все още се намираха на запад от мястото на сблъсъка и събираха животните край Голямото блато, когато Ранълд подуши огън и лично отиде да проучи какво става. Пое глупав риск, но мисълта, че може да причини смъртта на още жители на долината, беше непоносима.
Откри хората, изостанали от групата на Хектор — бяха живи и здрави, а след тях се точеше една трета от стадото. Доналд Редмейн ги водеше на запад и му разказа, че три пъти са се натъкнали на разпилени отряди отвъдстенци, но въпреки това са успели да задържат по-голямата част от животните на едно място.
Наложи се Ранълд да разкаже историята си още веднъж. Доналд Редмейн се разплака, а останалите се заклеха да отмъстят за Хектор Лохлан.
После Доналд дръпна Ранълд настрани.
— Бил си се на юг — каза той. — Мислиш ли, че Том е още жив?
— Том, братът на Хектор? — попита Ранълд. — Да, жив ще да е, освен ако червената ръка на войната не е покосила и него. Мисля, че трябва да е или на континента, или на изток. Защо?
Очите на Доналд Редмейн бяха зачервени.
— Защото сега той е главен джелепин — рече по-възрастният мъж.
— Няма да поиска титлата — каза Ранълд.
— Ще я поиска, ако така може да воюва — отбеляза Доналд.
На следващата сутрин съгледвачите убиха странно създание. Приличаше на мъж, но имаше детски ръст, изключително мускулести ръце и крака, и глава, която приличаше също на човешка, но беше по-голяма. Ранълд предположи, че е ърк — твар, която хълминците смятаха за мит и реалност едновременно. Според легендите и ърките, и блатниците идвали от дълбоките гори в далечния запад.