Цялата група — четиридесет и четири души заедно с Ранълд — спря за през нощта. Разполагаха с повече от хиляда и двеста глави добитък, както и с всички кози и седемдесет и пет коня. Сара Лохлан нямаше да остане просякиня, а кланът не се беше затрил.
Кралицата гледаше как брегът се плъзга край тях и се усмихваше на един съвсем млад наемник, който клечеше на метър-два от нея, до високите бордове на кораба и наблюдаваше сушата с арбалет в ръце. В интерес на истината, момчето не наблюдаваше нищо — интересуваше го само Дезидерата и очите му постоянно се стрелкаха към нея.
Тя продължи да гледа брега и да се усмихва вътрешно. Гребците пееха, а комарите се въртяха около тях на рояци, освен когато течението донесеше ветрец.
Двете с лейди Алмспенд лежаха една до друга на носа на кораба. Секретарката ѝ беше сложила на скута си восъчна плочка, а в ръката си държеше писалка.
— Пак ли писмо? — мързеливо попита тя.
Кралицата поклати глава.
— Твърде е горещо.
— Жал ми е за горките гребци — отвърна лейди Алмспенд и се обърна. Повечето бяха голи до кръста, някои и по-надолу. Занаятът бе изваял телата им прекрасно и лейди Алмспенд ги огледа внимателно. — Като Древните са — каза тя. — Не, взимам си думите назад. Няма какво да ги съжаляваме, по-скоро трябва да им се възхищаваме.
Секретарката се усмихна на един от тях, а той ѝ отвърна, без да спира да върти греблата.
Кралицата се усмихна.
— Внимавай, мила моя — каза тя.
— Ще им се възхищавам само отдалеч — каза лейди Алмспенд. — Как мислите, дали стражите наистина са видели блатник снощи?
Кралицата кимна.
— Да, сигурна съм — каза тя. Не възнамеряваше да каже на секретарката си нищо повече, но на сушата беше опасно и корабите вече лагеруваха на островите.
— Дали да не въоръжим гребците? — попита лейди Алмспенд.
— Те си имат копия и мечове — отвърна кралицата. — Ако някой ни изненада през нощта, най-сигурното място е във водата.
Лейди Алмспенд поклати глава.
— Не мога да си представя какво е станало, за да превземат така Севера. Кралят сигурно е ужасно зает. Кога пристигаме в Албинкърк?
— Утре по обяд, при тази скорост.
— Ако ваше величество се разголи още, гребците може да вложат и повече ентусиазъм.
Дезидерата се ухили на приятелката си.
— Смятам да продължим през нощта — рече тя. — Реката още не се е стеснила, а ние закъсняваме.
Лейди Алмспенд я изгледа.
— Да не сте получили съобщение? — попита тя, но кралицата поклати глава.
— Имам предчувствие — призна тя. — Нищо повече. Ако кралят пътува сравнително бързо, вече трябва да е потеглил на запад, към Лисен Карак. — Дезидерата се облегна назад, наслаждавайки се на слънчевите лъчи, които галеха раменете ѝ. Насекомите никога не я притесняваха. — Прати съобщение на краля, Бека. Кажи му колко сме близо — добави тя и сведе ресници по посока на най-близкия гребец. — Кажи му, че ще пристигнем след три дни.
Ройе льо Арди предложи да занесе писмото и те го оставиха на брега с два коня. Кралицата го целуна и когато потегли на север, вестоносецът все още беше червен като цвекло.
Гастон гледаше как кралската армия раздига лагера и тръгва на запад, изпълнена с нещо, което много приличаше на безпокойство. Лисен Карак бе само на два дни път от Албинкърк, но нито един от рицарите-монаси не се беше върнал. В западното небе всяка нощ играеха светлини.
Във врага, с когото се биеха, нямаше нищо човешко. Блатниците в Албинкърк го стреснаха, макар че бяха малко — видяха му се толкова грозни и ненормални. Искаше му се да ги нарече неестествени, но те бяха изчадия на Дивото.
Братовчед му беше във възторг — светлините на запад бяха гаранция, че замъкът не е превзет и че всеки момент ще влязат в бой. За Жан дьо Вреи тази битка се беше превърнала в пътеводна светлина, в оста, около която се въртеше животът му.
Гастон огледа ротата си и за десети пореден ден им напомни онова, което бяха научили от граничния граф: винаги да пращат съгледвачи напред, назад и по фланговете, да се движат заедно с рицарите, ограждайки ги с копиеносци и стрелци, така че при засада те да могат да реагират, без да са изложени на директна опасност, и да разполагат фургоните сред тях. Все разумни съвети, които обаче налагаха рицарите да разчитат на обикновени хора.