Разузнавачите тръгнаха преди първи зори, а той се качи на бойния си кон и оръженосецът му връчи оръжията. Гастон седеше тихо и наблюдаваше как се строява колоната в очакване на виковете и тромпетите, които щяха да възвестят началото на битката.
Отново го обзе носталгия — не желаеше да участва в тази странна война срещу чудовища и зверове, излезли от приказките. У дома се биеше с хора. Тях ги разбираше.
Когато ротата му се сля с тази на братовчед му, той подкара жребеца си към краля, който седеше на кон сред лордовете си. Както почти всяка сутрин в ръката му имаше свитък — кралете на Алба разполагаха с куриери, които продължаваха да достигат до целта си, въпреки че пътищата ставаха все по-опасни.
— Пренебрегнала е съвета ми — щастливо обяви кралят, после вдигна очи и поздрави каптала с кимване. — Съпругата ми пътува насам.
Както обикновено, капталът не го разбра.
— Предполагам, че в такъв случай Ваше величество трябва да я накаже — рече той.
Кралят избра да не се обиди и вместо това се усмихна.
— Струва ми се — рече той, — че би било проява на голяма неблагодарност да бъда груб с дама, която ни носи храна.
Граничният граф се усмихна.
— Кога я очаквате?
Кралят огледа горите, които се стелеха на запад като зелено море.
— Тя е на три дни път от Албинкърк — отвърна той и сви рамене, — но е реквизирала цял флот и се движи много по-бързо от нас.
— Да, но ще ѝ се наложи да следва извивките на реката — отбеляза графът, а сер Ричард Фицрой вплете пръсти в брадата си.
— Ваша светлост, кралицата е умна жена — рече той. — Пак ще се движи по-бързо от нас и ще донесе много повече храна и фураж, отколкото един конски обоз.
Дворцовият управител се облегна в седлото и притисна кръста си с юмрук.
— Само на мен ли ми се струва, че съм твърде стар за тази работа? — рече той. — Ваша светлост, предлагам да изчакаме на брега, докато пристигне кралицата. Разполагаме с провизии само за пет дни — месото вече не достига, а дивечът в горите е избит. Простете, че ви го казвам, но кралските ловци не носят достатъчно, за да изхранят дори свитата ви.
Граничният граф се съгласи с него.
— Няма нужда да бързаме да влезем в бой — рече той. — Не и с Дивото.
Граф Тоубри поклати глава.
— Крепостта може да падне — отбеляза той.
— Лисен Карак или ще издържи, или ще падне — каза управителят, огледа се и заговори по-тихо. — Господа, отговорни сме за цялото кралство. Ако изгубим тази армия, няма с какво да я заменим.
— Албинкърк е почти изпепелен — отвърна кралят. — Няма да загубя и Северната крепост.
— Нуждаем се от храна — възрази управителят. — Планът беше да подновим запасите си в Албинкърк или да пресрещнем джелепите от Хълмовете и да купим добитъка им.
— Ще издържим ли пет дни? — попита кралят. — Колко може да издържи крепостта?
Жан дьо Вреи се изправи в стремената си.
— Пфу! — възкликна той. — Ще издържим и без храна. Хайде да намерим врага! — Албинците го изгледаха уморено. — Нека най-после се изправим срещу тези изчадия! — настоя капталът.
Лорд Бейн само повдигна вежда, без да се обади, а сер Драйънт се намръщи.
— Вярно, че не съм най-якият воин, а и тези джентълмени добре знаят, че обичам да си пийвам — каза той и се наведе към каптала. — Според мен обаче не бива да рискуваме кралската армия в битка, без да сме нахранили конете.
Жан дьо Вреи се усмихна презрително.
— Разбира се. Трябва да бъдете предпазливи — рече той.
Управителят присви очи.
— Да, милорд, точно това се иска — предпазливост. Трябва ние да изберем бойното поле и да се бием под строй с добре защитени флангове и също толкова добре защитен лагер, към който да можем да отстъпим, в случай, че нещата не потръгнат. Трябва да се възползваме от всички възможни предимства. Това не е игра или турнир, милорд. Това е война.
— Нима си позволявате да ме поучавате? — попита Жан дьо Вреи и остави бойния си кон да направи две тежки стъпки към управителя, който повдигна вежда.
— Точно така, милорд. Явно имате нужда.
Кралят кимна.
— Оценявам готовността на каптала да продължим, но усещам, че управителят ми предпочита да се окопаем тук и да чакаме кралицата. Така ли е?
Управителят кимна.
— Да. Очаквам утре да получа съобщение от абата. Ще бъде глупаво да тръгнем, без да сме получили вести от най-доверените си рицари.
Гневът на Жан дьо Вреи беше осезаем. Братовчед му сложи длан върху ръката му и той му рязко се обърна, но Гастон издържа вбесения му поглед.
— Нека поне да се преместим на юг от реката. По последни сведения врагът се намира на северния бряг — откровено се молеше управителят с надеждата господарят му да го послуша. Гастон го съжали, а дьо Вреи изръмжа презрително.