Капитанът изправи гръб.
— Не. Оставаш тук с мен.
— Как пък не! — рече сер Джордж.
— Опиташ ли се да напуснеш тази стая, ще те убия — каза капитанът.
Сер Джордж се хвърли към вратата. Не носеше доспехи и беше доста пиян, така че капитанът моментално го свали на колене и изви ръката му зад гърба с такава сила, че едва не изкълчи рамото му.
— Не искам да посягам на живота ви — рече той, — но ако трябва да съм честен, сер Джордж, точно сега много ми се ще да убия някого, а по-подходящ кандидат от вас не виждам.
По-възрастният рицар изпуфтя, а капитанът лека-полека отпусна хватката си и сер Джордж припряно се отдръпна.
— Ти си напълно луд.
Капитанът сви рамене.
— Ще защитавам тази крепост до самия край — рече той. — Ще я удържа, дори ако трябва да се бия сам. Когато си тръгнем от Лисен Карак, а аз ще направя всичко възможно да си тръгнем, няма да бъдем просто безименни бандити, а най-известната рота в северната част на страната. Всички ще се надпреварват да купят услугите ни.
Сер Джордж потърка рамото си.
— Ще умрем тук, а не ни е това работата, момче. Ние оцеляваме. Остави другото копеле да мре — каза той, поглеждайки капитана. — Хватката ти обаче е много убедителна.
Два камъка удариха кулата един след друг. По главите им се посипа мазилка.
Час по-късно, докато утринната светлина отвън ставаше все по-ярка, предишната смяна тръгна обратно, носейки две тежки греди от паднал таван. Катапултите на врага ги обстреляха с порой от камъни, но войниците вече бяха извън обсега им и хукнаха нагоре по склона, а от главната порта на крепостта изскочиха хора, за да им помогнат.
После настъпи тишина. Часовете се нижеха след друг.
Капитанът спеше в доспехите си, отпуснал глава на масата в донжона. Събуди се, обгърнат в тишина и бързо се изкачи по стълбата. Сабатоните му дрънчаха, а бронята на хълбоците му дереше стената.
Безглавия вече беше застанал до парапета и сочеше към вражеските стенобитни машини, които се намираха едва на триста стъпки на запад толкова близо, че можеха да ги докоснат. Или поне така им се струваше.
— Аверчето може да пусне стрела до там, Уил Главореза също — изръмжа Безглавия. — Изкушавам се и аз да се пробвам.
— Дори да улучиш един-два — рече капитанът, — остават още много.
Чувстваше се ужасно уязвим, защото тук силата на крепостта не подсилваше херметистката му защита. Усещаше присъствието на Торн. Огледа се — стената на Долния град беше пробита на четири места.
„Хармодий!“ — повика го той и усети как старецът се събужда.
„Много добре. Разбрах те.“
Капитанът се съсредоточи.
„Ще нападнат Долния град. Имам нужда от подкрепления. Моля те, кажи на Томас.“
„По-силен си.“
„Упражнявам се“ — отвърна капитанът и отново се втренчи във врага.
Дръзката стоеше на портата и гледаше как внасят гредите. Аркадаша дойде при нея с празен поглед, потривайки ръце и ѝ подаде една бележка. Тя я прочете и кимна. Тъкмо беше строила дневната стража в двора за проверка, така че лесно откри Уил Главореза.
— Главорез! — извика го тя. — При мен.
Той излезе от строя.
— Намери Пияндето и колкото се може повече майстори. Човекът на мастър Рандъм чака в общата спалня, а чиракът на чертожника май е в голямата зала. Тези греди са за основната ос на требушета, който ще сложим на мястото на катапулта.
Уил Главореза обмисли чутото, кимна и задъвка мустаците си. Докато оглеждаше кулата, а Аверчето проверяваше дежурните, се появи Том Лошия. Нямаше вид на човек, който не е спал цяла нощ.
— Капитанът има нужда от помощната стража. Веднага — кимна той. Сер Йеханес излезе на стената и надникна към стълбите.
— Чакай малко, Том.
Том погледна към Дръзката.
— Веднага — повтори той, а после се обърна към сер Йеханес.
Помощната стража бяха резервите — половината от способните мъже, в повечето случаи най-добрите. Днес обаче ставаше дума просто за половината от войниците, с които разполагаха. Дръзката беше разпределила повече от дузина мъже в дневната стража, водена от сер Джон Ейнзли — жизнерадостен млад дангалак с червендалесто лице. Повечето от останалите чакаха да се включат в някоя вилазка.
— Сер Джон, поемете командването — каза тя. — Ще взема помощната стража с мен. Тръгвайте! — извика тя и те дойдоха — шестнадесет стрелци и осем войника. Не познаваше повечето от стрелците, защото бяха от търговските наемници. Към тях се бяха присъединили и петимата местни новобранци. Бен Картър трябваше да заеме мястото на главния ѝ стрелец, но вече стоеше до Уил Главореза.