Той вдигна лъка и всички мъже в кулата го последваха, след което стреляха едновременно. Стрелите им се издигаха все по-високо и по-високо, а следващата вълна дойде още преди първата да достигне целта си.
Долу в равнината ърките изреваха предизвикателно, оголиха зъби и размахаха копията си, като се пляскаха по задниците. Бяха хиляда, вероятно и повече, а заради домашнотъканите си зелени дрехи и кафявата плът изглеждаха така, сякаш са поникнали от земята.
Първите стрели се забиха едновременно и отвориха малка дупка в пъстрото одеяло от зелено-кафяви същества. Фалангата от копия се придвижи с една стъпка напред.
Падна втората вълна от стрели, после третата, накрая и четвъртата. Армията от ърки заприлича на парче кожа, опънато на обущарски тезгях. Сякаш го мушеше шило — пак, пак и пак. Дупките бяха малки, но пък многобройни.
Ърките закрещяха, красивите им елфически лица се изкривиха от ярост и те се хвърлиха напред.
— Колкото може по-бързо, момчета! — извика Безглавия.
Ръцете му се превърнаха във вихър от сръчни движения. Опъваше, стреляше, взимаше нова стрела, нагласяше я, опъваше тетивата и отново я пускаше с такава скорост, че капитанът не можеше да разбере кое след кое следва.
Джеремето (най-младият стрелец) отвори един платнен чувал, изсипа стрелите в скобата на Безглавия с върховете надолу, а после хукна да зареди следващата. Хубавеца пуфтеше при всяко опъване на лъка — звукът беше толкова чест и ритмичен, че звучеше вулгарно.
Ърките почти не носеха броня, нямаха и щитове. До пробивите в северната стена имаше триста крачки и докато ги изминат, оставиха зад себе си множество ранени и загинали. Сякаш целият строй бе ранено животно, а труповете — неговата кръв.
Стигнаха до първия пробив.
Хубавеца свърши стрелите и се наложи да спре, за да зареди отново. Джеремето вече нямаше сили. Един по един лъковете спряха да стрелят.
— Няма къде да избягат — рече Безглавия. — Няма нужда да бързаме. Всички да си напълнят отново колчаните. Джереме, донеси още един сноп стрели и ела при нас на стената.
Капитанът се почувства излишен.
Аверчето наблюдава първата атака през един от процепите в стената на покритата част от пътя. После хукна надолу към Дръзката.
— Ще имат нужда от помощ! — извика той.
Тя го изгледа мрачно.
— Можем да ги ударим оттам — каза стрелецът, сочейки към долната част на пътеката. — Със стрели — продължи той. Войниците често забравяха силата на лъковете.
Дръзката се замисли.
— Прав си — рече тя. — Да тръгваме!
Затрополиха тежко по пътя, пресякоха един поток, слязоха по няколко стръмни стълбища, а после завиха и се озоваха точно над Долния град. Стената имаше чудесен нисък парапет, а порталната кула беше на стотина крачки от тях, почти на нивото на очите.
Безглавия беше майстор с лъка и Аверчето си позволи да му се възхити за секунда-две. Сега стрелбата беше непрестанна, стрелите се сипеха върху ърките като водопад, а полето се изпълваше с трупове.
Аверчето осъзна, че ърките са победени. Боят със стрели беше безскрупулно логичен, а той — истински специалист по темата.
— Пет стрели — каза Аверчето на хората около себе си. — Право в центъра. Колкото се може по-бързо.
Двама стрелци от гилдиите носеха арбалети, които бяха безполезни в такава битка. Е, какво да се прави.
— Готови ли сте? — извика той. Всеки бе поставил по пет стрели на земята до себе си и една на оръжието. Дългата лапа беше заредил една, друга държеше в ръката си, а четири лежаха до него.
Аверчето вдигна лъка си.
Ърките се разбягаха. Отзад се посипаха нови стрели, които се забиваха в гърбовете им и ги убиваха. Минута по-късно една десета от тях бяха приковани към земята и пищяха пронизително.
— Пестете си стрелите — рече Аверчето. Бяха му останали само петнадесет. Забеляза, че на върха на склона изникват слуги и тръгват надолу, за да им донесат още. Докато пристигнеха обаче, щяха да минат десетина минути.
Той посочи към града.
— Някои успяха да влязат — каза стрелецът на Дръзката.
— Добре ли ти е тук? — попита тя.
Аверчето кимна.
— Войници, след мен! — извика тя, махна му и се запъти към страничната порта.
Дългата лапа я последва и смигна на стрелеца.
Капитанът лично отиде да отвори долната врата на кулата. Единствено той и сер Джордж нямаха лъкове.
Отвън стоеше Дръзката, заобиколена от тълпа мъже с доспехи.