— Градът е пълен с ърки — рече тя. В ръката си държеше меч, а зад нея хората ѝ бършеха тъмната кръв от остриетата си.
Той кимна.
— Ще трябва да подготвим улицата за вилазките — рече той, а Дръзката кимна.
— Ще бъде ужасно — спокойно каза тя, след което нареди на хората си да разчистят камъните и нападалите керемиди. Капитанът отиде с тях.
Работата беше почти непосилна. Пролетното слънце се издигаше все по-високо в изпълненото с дим оранжево небе, а лъчите му ги жареха. Ставаше все по-топло, а под тежките подплатени гамбезони и двадесетте килограма стоманена броня си беше направо горещо. В доспехи е трудно дори да се наведеш, за да вдигнеш някой камък, а за паднала покривна греда бяха необходими петима души.
Когато хората му започнаха да се оплакват, капитанът отбеляза, че по тъмно оттук ще минат именно техните коне и те продължиха да разчистват отломките и да избутват препятствията встрани. След час самият той подгизна от пот, тръшна се до една ниска каменна стена и Тоби му подаде манерка с вода.
Туп-тряс!
— По дяволите! — изруга капитанът. Един камък се стовари върху църквата на петдесет стъпки от него, отвори дупка в керемидения ѝ покрив и падна вътре. Докато той ставаше на крака, ърките ги нападнаха. Бяха само една дузина — отчаяни, смели и освирепели и когато им видяха сметката, капитанът осъзна, че рицарят зад гърба му е сер Джордж Бруз.
Като по чудо манерката беше още цяла. Младият човек отпи една глътка, изплю се и му я подаде, а той се облегна на меча си.
— Мама му стара — каза сер Джордж и поклати глава. — Ърки. Чувал бях за тях.
Капитанът дишаше тежко.
— Все едно трепеш деца — добави сер Джордж.
Цялото небе беше обагрено в розово-червено. Някъде вляво от тях падна още един камък.
— Още ли си мислите, че ще можем да ги удържим? — попита рицарят.
— Да — изхриптя Червения рицар. Бяха го ранили в плешката и той усещаше как кръвта му се смесва с потта. „Трябва да се науча да се церя сам“, каза си той. Кръвта се стичаше надолу и беше топла, а не студена.
„Защо? Защо тя ми обърна гръб?“
Той направи физиономия.
— Голяма работа ще бъде — призна сер Джордж.
— Да — успя да каже капитанът.
Тоби, който не носеше нито броня, нито оръжие, се появи жив и здрав след нападението на ърките — просто беше избягал и сега се върна.
— Нося храна — рече той.
Торбата му беше пълна с говеждо, хляб и хубави пити сирене и войниците на Дръзката наобиколиха край момчето като лешояди. Потупаха го по главата поне дузина пъти. Самият Тоби ядеше пай с месо, но това сякаш беше обичайното му занимание.
Дръзката се разхождаше сред тях.
— Пийте вода — говореше им тя като на деца, а после се обърна към капитана и го попита: — Дали ще се пробват отново?
Той сви рамене, но болката в рамото и тежестта на бронята напълно обезмислиха движението му, така че просто кимна.
— Нямам представа — отвърна той и си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че нагръдникът го стяга и му пречи да диша, а димът в дробовете му ги изгаряше.
Магията беше съвсем незначителна и недоловима, забеляза я едва когато си направи труда да я потърси. Въздухът беше пълен с отрова. Дори не разбираше точно как.
Дръзката се закашля.
„Хармодий!“ — извика той.
„Виждам я, момче.“
„Направи нещо!“ — кресна Червения рицар в главата си.
Викът му стигна до нея така ясно, както и отчаянието му. Тя се занимаваше с гърба на Сим, като прокарваше длани по раните, оставени от бича и се опитваше да изцери и някои по-сериозни болежки. Мислите на капитана не ѝ помагаха да се съсредоточи.
Посегна инстинктивно към него — отровата беше във въздуха, прочете го в мислите му, усети вкуса ѝ в устата му, почувства я в дробовете му.
Амичия беше в него.
После той затръшна портата си.
Тя стоеше надвесена над Сим със свити юмруци и трепереше.
„Капитане! — извика тя в мислите си. — Това е неизцеление. Проклятие.“
„Опиши ми го.“
„Не можеш да го прокудиш, а само да го изцериш.“
Намеси се и гласът на магьосника: „Разбирам! Браво, момиче.“
Сега беше неин ред да настръхне.
„Вън!“
Каза го и на глас и Сим я изгледа.
— Не ти, глупчо — измърмори Амичия.
Капитанът усещаше как отровата във въздуха се сгъстява все повече, а не знаеше как да цери. За щастие, след като Амичия му обясни, той схвана какво става.
Проклятие.
Отровата беше проявление на проклятие.