Майкъл остави перото и поклати глава, забелязал мастиленото петно на показалеца си.
Снощи Кейтлин не беше дошла да се видят, въпреки че той тръгваше към Долния град. Усещаше гнева на фермерите. Старият Сет Ланторн, който само се подмазваше през първите дни на обсадата, сега беше намусен и тих, а когато Майкъл минеше край тях, селяните мърмореха под нос. Ненавиждаха мисълта, че момчетата им са станали стрелци. А може би мразеха и…
„Ще се оженя за нея“ — каза си той. Едва държеше очите си отворени…
Снарядите на врага постепенно сринаха стената около Долния град. Точно преди изгрев звездите изчезнаха, появиха се облаци. Заваля — не силно, но напоително, а дъждът беше студен.
— Пак ще ни нападнат — каза Тоби и потърка бузата си. Дъхът му ухаеше на сладко от ябълковия сайдер.
Капитанът се изправи замаяно — имаше чувството, че някой го е ритал до забрава. Упражненията по херметизъм бяха изпитание за волята му, а обличането на доспехите — същинско изтезание. Наложи се да му помогне Тоби, тъй като Майкъл беше в Долния град. Мъже, жени — сега всички в крепостта трябваше да дежурят.
Когато излезе на стената, по ливадите отново пъплеха ърки, които се готвеха да се строят срещу северния фланг на града. Този път носеха огромни щитове от тъмна кора, изстъргана от отсечени дълбоко в гората дървета. Строиха се в шест дълги колони, които проблясваха в дъжда.
В кулата Том Лошия разполагаше с двадесет стрелци и двадесет войници, както и още толкова оръженосци и слуги, които ги обслужваха и броните на рицарите влажно проблясваха през дупките в градската стена. Стенобитните машини на врага мълчаха.
При капитана дойде Уил Главореза.
— Готово — рече той и посочи към тантурестите останки от южната кула, която сега представляваше двуетажна платформа за собствената им обсадна машина — требушет с мятащ механизъм, дълъг колкото беше висока камбанарията на параклиса.
Капитанът уморено се усмихна.
— Да видим дали няма отново да изненадаме господаря Торн — рече той. — Да започваме.
Натовариха първия камък с известна тревога. Механизмът на требушета можеше да метне мъж с доспехи на петстотин крачки, а боен кон — на триста. Главореза се суетеше като майка, която за пръв път праща детето си на църква, а Безглавия, който уж не беше на смяна, но чиято любов към бойните машини надхвърляше здравия му разум, избута товарача от пътя си и сложи камъка в огромния кош, изплетен от конопени въжета.
— Искате ли вие, капитане? — попита Главореза.
— Всички да слязат от кулата — нареди Червения рицар.
Фермерите до един наизлязоха в двора. Бяха работили като волове, за да разчистят останките от кулата, да построят требушета и да го избутат на мястото му и сега агресивно мърмореха. Капитанът не им обръщаше внимание, но имаше нужда от тях, за да навият пружините — двигателната сила на требушета зависеше от жените.
Когато всички се отдръпнаха на безопасно разстояние, той дръпна лоста. В началото механизмът се раздвижи бавно, а после започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато огромната прашка в края му не се отдели изцяло от платформата. Дългата ръка на машината подмина центъра на въртене, противотежестта се стовари с трясък, прашката се отвори с пукот, а камъкът с тежестта на едър мъж полетя и продължи да се издига, сякаш цяла вечност, започвайки полета си на триста стъпки над полето.
Той продължи да се издига все по-високо и по-високо, подминавайки ърките, които тъкмо тръгваха напред — явно не бяха сигурни дали новите им щитове ще успеят да ги предпазят. После започна да пада, минавайки над дълбокия ров, изкопан от блатниците, а после и над артилерийската платформа на врага, разположена на една могила. Накрая изчезна в гората на западния край на сечището, без да причини вреда на никого.
Селяните обаче ликуваха, стрелците не останаха по-назад, а капитанът се ухили, доволен от гледката. Уил Главореза хукна нагоре по стълбите и здраво го тупна по гърба.
Червения рицар се усмихна.
— Добра работа — каза той и се обърна към Безглавия. — Прицели се в стенобитните машини.
Безглавия се ухили.
Докато заредят отново огромния требушет, първата вълна започна да се отдръпва. Войниците на Том Лошия ги нападаха свирепо, а огромните щитове от дървесна кора не се оказаха толкова ефективна защита срещу стрелите, колкото се бяха надявали ърките.
Капитанът събра една вилазка под командването на сер Йеханес.
— Том ще се окаже притиснат — каза му той. — Дузина мъже на коне бързо ще унищожат следващата вълна.