Йеханес кимна.
— Да, сер — студено каза той. — Знам си работата.
Капитанът забеляза, че Франсис Аткорт също е на кон и с доспехи и стисна покритата му в бронирана ръкавица ръка.
— Радвам се да те видя на крака — каза той.
— Радвам се, че съм тук — отвърна Аткорт. — Макар че ми се струва, че още ден на легло… — започна той и се разсмя, — ще ми даде достатъчно сили да преплувам някоя планина или да изкача река.
Требушетът стреля.
Не само капитанът хукна към стената, за да гледа падането на снаряда. Първият изстрел на Безглавия бе паднал далеч зад обсадните машини на врага.
Червения рицар наблюдаваше следващата атака, която се оказа доста вяла. Ърките се стараеха да стоят по-далеч от стрелците, събираха се край дупката в стената и много малко от тях стигаха чак до войниците.
Тогава стреля една от стенобитните машини на врага. Камъкът падна в дупката като светкавица и премаза както войниците, така и ърките.
— По дяволите! — изруга капитанът. — Трябваше да го очаквам.
Една от тварите нададе проточен, смразяващ кръвта вой — звучеше като зов на тромпет, макар че далеч по-ужасно — и от къщите и мазетата в Долния град наизлязоха ърки. Бяха се изпокрили там през нощта или пък бяха успели да минат край стрелците по време на първите атаки и сега удариха отряда на Том в гърба.
Иззад платформата на стенобитната машина се показа огромен брониран трол и хукна към дупките в стената с рогата напред. Ърките се дръпнаха от пътя му. От небето се стовари нов камък, който сякаш избухна при сблъсъка със стената и засипа и нападетелите, и защитници със смъртоносни отломки. Хората по стените наблюдаваха тези в дупката като публика на турнир.
Сер Филип льо Боз рухна, когато една каменна отломка смаза шлема му. Робърт Бийл падна зашеметен, а един ърк заби камата си окото му. Сер Джон Полтни умря, докато се опитваше да се обърне с гръб към стената, описвайки с меча си широка дъга. Един камък го удари в гърба, той залитна и падна на колене, а дребните чудовища го наобиколиха за секунди. Рицарят смаза едно с бронирания си юмрук и посече още две с един замах на меча, но накрая други две жестоко дръпнаха главата му назад.
— Пуснете вилазката! — нареди капитанът.
Безглавия стреля с требушета, камъкът набра височина и изчезна сред гората от обсадни машини на върха на могилата. Разхвърчаха се трески, които се виждаха чак от крепостта.
Един изпаднал в паника блатник стреля с полузареден требушет, а онзи, който го зареждаше, се оплете в мрежата и бе метнат на стотина крачки, преди да се стовари на земята с мляскащ звук.
Йеханес и дузината рицари, които го следваха, препуснаха по пътя от крепостта, взимайки завоите на един дъх, а тролът хукна към пробива в стената, следван от гъмжило от ърки, които притиснаха защитниците от всички страни.
— По дяволите! — възкликна Червения рицар. Никога досега не беше правил заклинания на такова разстояние, но трябваше да опита.
Том Лошия се чувстваше като камъче в рухващ пясъчен замък. Отметна назад покритата си с шлем глава и изрева. Ърките се разтрепериха, а той ги изби. Мечът му вилнееше навсякъде, а той беше по-бърз, по-висок и по-силен от тях.
Враговете бягаха натам, където него го нямаше, но другите войници добре го познаваха и се бяха залепили плътно за него. С Франсис Аткорт стояха рамо до рамо и настъпваха и отстъпваха заедно. Франсис имаше късо копие, но го използваше пестеливо, като оставяше Том да посече ърките и убиваше само онези, които представляваха заплаха за командира му.
Започнаха да се отдалечават от дупката в стената, защото не можеха да я отбраняват — бяха загубили твърде много войници.
Аткорт забеляза движение на върха на хребета.
— Вилазка! — извика той.
Том замръзна на място.
— Насам идва трол — каза той. — Франсис, изчисти каквото има зад нас и ни отвори път към кулата.
Аткорт не се нуждаеше от нова покана и докато минаваше покрай оръженосеца на капитана и още трима мъже, ги потупа по шлемовете.
— След мен! — извика той. Внезапно забеляза един ърк, който беше спрял, изненадан, че хората са в града, а не на стената и заби късото си копие в челото му.
— Майкъл! — извика великанът. — Отивай в кулата. Кажи на Аверчето и Дългата лапа да ни прикрият!
Оръженосецът носеше чудесни доспехи, по-леки и здрави, отколкото на останалите наемници, освен това беше и най-млад.
Огромният трол се понесе сред ърките, спря в основата на покрития с отломки склон, който водеше до пробива в стената и се огледа като сляп червей, който търси топлина или човешка кръв. После внимателно запристъпва към дупката — очевидно нямаше желание да бърза по неравния терен. Щом стигна до върха, той отново спря, забеляза войниците и отметна глава назад. Гротескната му паст зейна, разкривайки извити навътре зъби и бездънно гърло и от нея се разнесе предизвикателен рев, който отекна в гората, отскачайки от хребета и стените на крепостта. Точно тогава игуменката се молеше, а Амичия беше в лечебницата. Торн пък сви огромния си юмрук. Капитанът въобще не го чу — той се готвеше за заклинание.