Том Лошия не отстъпи. Вместо това отметна глава назад и изрева в отговор, а гласът му се понесе между гората и стените на крепостта. Двамата се хвърлиха един към друг. На една стъпка от трола Том отстъпи встрани и чудовището се поколеба. Великанът замахна с меча си, а рогата на звяра го вдигнаха и го удариха в земята. То направи още дузина стъпки по инерция и се обърна. Том се надигна на едно коляно и опря върха на меча си в земята, за да се изправи, а тролът завърши завоя си и наведе бронираната си глава.
Том избухна в смях.
Аверчето се беше провесил над външната стена на кулата. Изчака тролът да се обърне, защото му хрумна, че задникът му едва ли е брониран така добре, както предната му част. Намести стрелата, опъна лъка и стреля, а тя се заби с хрущене — като касапски сатър в овнешки бут.
Тролът залитна — стрелата беше потънала между плешките му чак до перата. Звярът изстена и вдигна глава, а Том пристъпи напред. Чудовището стреснато се отдръпна, а после посегна към гърлото му с каменните си ръце.
Том вдигна меча и ударът му попадна в целта, но тролът го повали на земята и сер Джордж Бруз го прескочи, за да заеме мястото му.
— Вървете! — изрева той на останалите войници. — Бягайте!
Вместо това Франсис Аткорт и Робер Лилиар се присъединиха към него.
Тролът ги огледа, изрина земята с крак веднъж, после още веднъж, а сетне рухна и не помръдна повече.
— Кучият му син! — изруга Лилиар, пристъпи напред и стовари чука си върху главата му.
— Приберете Том! — извика Аткорт. Ърките бяха превзели дупката в стената и смъртта на трола изглежда въобще не ги тревожеше. Всички отидоха да помагат — Том тежеше повече от боен кон. Поне после така разправяха. Вдигнаха го и хукнаха към кулата, а ърките ги погнаха по петите. Стрелците веднага откриха огън — Аверчето и Дългата лапа решиха, че доспехите на другарите им ще издържат и общо взето бяха прави.
Ърките отстъпиха, плъзвайки из Долния град, но хората успяха да стигнат до кулата, чиято странична врата се отвори. Стрелата на Дългата лапа прелетя край войниците, а той метна лъка над вратата зад себе си, изтегли меча и вдигна щита си. После излезе навън, а останалите пренесоха Том край него.
За миг всичко се изпълни с ърки с ризници и кръгли щитове в ръце. Дългата лапа вдигна щита и меча си едновременно, сякаш бяха едно оръжие, заби щита в лицето на един ърк и обезглави друг. Със същото движение мина в защита, отстъпи крачка назад и парира не един, а два удара с един замах на острието. Пристъпи напред, пъхна щита под ръцете на един стиснал копие ърк и ги блокира, после с всичка сила го удари в лицето с дръжката на оръжието си, използвайки възможността да хвърли изчадието към другарите му. После отново отстъпи назад и страничната порта се затръшна след него.
На две трети по пътя надолу по хребета, когато стана ясно, че пробивът в стената е бил превзет, сер Йеханес спря вилазката, войниците се обърнаха и мълчаливо се заизкачваха обратно нагоре.
Капитанът ги чакаше до портата.
— Чудесно — каза той на Йеханес. — Добро решение.
Йеханес слезе от коня, подаде юздите на един селянин, защото всички слуги бяха в броня и каза:
— Долният град е загубен.
— Не — отвърна капитанът. — Все още не е.
Над главите им требушетът стреля отново.
— Рискувате всичко с надеждата кралят да ни дойде на помощ — рече Йеханес. Личеше си, че си налага да се владее — изричаше думите много внимателно.
— Да — кимна капитанът и сложи ръка на рамото му.
— Христос да ни е на помощ — каза Йеханес.
Тренировките на Гастон с меч бяха приключили, той се беше помолил и сега нямаше какво да прави. Братовчед му му беше дошъл до гуша, за армията — да не говорим. Той възседна ездитния си кон, остави прислужника си до входа на шатрата и излезе да поязди.
Лагерът беше огромен, с размерите на панаир или малък град. В него имаше повече от две хиляди палатки и стотици каруци, подредени като стена, около която бе изкопан ров с дълбочината на човешки ръст. От пръстта бяха издигнали нисък защитен вал, а всеки, който посмееше да прекрачи очертанията на рова, биваше наказан.