Гастон разбираше (доста по-ясно от братовчед си), че трябва да дава пример, затова бавно обиколи лагера с коня си, кимайки на познатите си албински рицари и на господарите им. Зърна двама младежи с ястреби на китките и им завидя. Замисли се за дома, за огрените от слънце улици, за разходките с приятелките на сестра си, за дните, изпълнени с весели разговори, игри и вино, с лов на птици и катерене по дърветата, с хубави коне, с почивки край потока…
Той поклати глава, но образът на Констанс д’Ево, която се бе обърнала да го погледне през голото си рамо, преди да скочи в езерото, не го оставяше на мира. Между тях нямаше нищо, до онзи момент дори не я беше забелязал. Смяташе я просто за една от многото хубави дружки на сестра му.
„Защо съм тук?“ — запита се Гастон.
— Виждате ли нещо, което да ви харесва? — попита един познат глас.
Гастон дръпна юздите, а споменът му отлетя.
Беше възрастният стрелец. Гастон му се зарадва и това го изненада.
— Нали щяхте да си вървите у дома? — попита галът, а мъжът се засмя.
— Ха! — рече той. — Лорд Едуард ме помоли да остана. Глупак съм и останах, но пратих вкъщи безполезния ми зет. — Той сви рамене. — Дъщеря ми вероятно се нуждае повече от него, отколкото от мен.
— Едуард, лорд Бейн?
— Същият. Бях негов стрелец при похода, преди… ами, десетина години — отвърна той и сви рамене. — Смутни времена бяха.
Гастон кимна.
— Знаех си аз, че сте били войник.
Старият стрелец се ухили.
— Тъй вярно. Сериозно говорех, всичко това са глупости. Защо воюваме с Дивото? Като изляза на лов и легна да нощувам, с удоволствие си бъбря с феите. Неведнъж съм търгувал с ърките — много обичат парцалки и огледала, хе-хе, за едно огледалце майките си дават. — Той кимна. — Блатниците не ги понасям, признавам си, но пък чувството сигурно е взаимно.
Гастон не можеше да си представи да води такъв живот и скри объркването си, като слезе от коня. Изненада се, когато забеляза, че стрелецът държи главата на животното.
— По навик — рече възрастния мъж.
Гастон му подаде ръка.
— Аз съм Гастон д’О.
— Знам — кимна стрелецът. — Викат ми Драката. Както щете го разбирайте. В книгата с кръщелните е записано „Харолд Редмийд“.
Гастон се изненада от себе си, когато стисна ръката на човека, сякаш и двамата бяха рицари.
— Да продаваш огледала на ърките е престъпление и срещу краля, и срещу църквата — отбеляза той, а старият стрелец се ухили.
— Престъпление е да стрелям по елените на лорд Едуард. Престъпление е да ловя зайци в земите му. Престъпление е да напускам стопанството си без позволението му — каза той и сви рамене. — Аз постоянно престъпвам закона, милорд. Като повечето нискородени.
Гастон се усмихна — мъжът беше изключително симпатичен.
— Ами безсмъртната ви душа? — започна тихо той.
Възрастният мъж изкриви устни и изпуфтя.
— Лесно се говори с вас, чужденецо, но нямам нужда да обсъждам смъртната си душа със себеподобните ви.
— Но нямате нищо против да си говорите със злото — отбеляза Гастон, клатейки глава. Стрелецът му се усмихна хитро.
— Хората толкова ли са добри, милорд? Всичките?
Гастон потръпна.
— Значи не всички ърки са лоши, не е ли така? — продължи другият. — Ами ако никой от тях не е лош? А? Ами ако на земята няма нищо по-лошо от лошия господар?
Гастон поклати глава.
— Какъв лош господар? Говорите като бунтовник.
— Успокойте се, милорд. Не съм бунтовник — изсмя се презрително възрастният мъж. — Бунтовниците са момченца, които си играят на война. Прекършени мъже и предатели — добави той и кимна. — Сред тях обаче има и добри стрелци.
— Да кажем, че малко по малко започвам да разбирам начина ви на мислене — каза Гастон. — Признавам, че искам да си отида у дома.
— Сигурен бях, че сте разумен човек — каза Редмийд и се разсмя. После заслони очи, поклати глава и посочи към един заспал стрелец. — Ало, Смуглия, безполезен боклук такъв, размърдай се и се хващай на работа!
Гастон се обърна и забеляза, че младият стрелец се опитва да се скрие в рова. Беше се свил на топка, сякаш смяташе, че ако се смали, може да избегне гнева на възрастния мъж.
— Направиха ме главен стрелец. До гуша ми дойде да ги тормозя, грохнах вече — каза той и се засмя. Гастон си помисли, че не изглежда особено грохнал.
Редмийд се приближи до рова.
— Ей, Смуглия! — извика той на младежа. После млъкна и Гастон се наведе да погледне какво става. Момчето беше изкормено… и съвършено мъртво.