— По дяволите! — изруга възрастният стрелец.
Галахад Ейкън никога не беше мръзнал така, и то толкова продължително. Лежеше колкото се може по-неподвижно и гледаше…
Е, всъщност нищо не гледаше. Наблюдаваше горите. Подухна лек бриз, крехките нови листа се раздвижиха, а от небето не спираше да се сипе слаб дъждец. Въпреки че носеше вълнено палто и вълнена мантия, а върху тях — тежкото си вълнено наметало, Галахад бе подгизнал чак до ленената риза и му беше по-студено, отколкото когато яздеше в дълбоките декемврийски преспи.
При първите сивкави лъчи на зората абатът го остави на стража с думите, че ще се върне. Взе и Дикън със себе си. Времето бавно се точеше, а фантазиите на Галахад ставаха все по-мрачни. Защо рицарят го беше оставил сам?
Разполагаше с огниво и кремък, но абатът категорично го беше предупредил да не пали огън.
„Ще умра от студ.“
За кой ли път някъде пред него изпука съчка и Галахад се зачуди как така съчките в гората пукат сами. Сред мокрите листа изпърха птица, издаде глух пърпорещ звук и излетя във въздуха сред взрив от листа.
„Нещо се е размърдало.“
Галахад почувства как кръвта се смръзва във вените му и ужасено се заоглежда.
„О, Света дево, защити ме от смъртта. Амин.“
Придвижваха се почти безшумно край потока в основата на ниския хълм… и бяха стотици.
„О, Боже, о, мили Боже, Боже Господи.“
Водеше ги изящен като върба черен демон, който се движеше като жива сянка и сякаш не вървеше, а се плъзгаше. Следваха го адските орди — някои се перчеха, други пълзяха, трети набиваха тромаво крака…
Галахад осъзна, че не може нито да продължи да ги гледа, нито да откъсне поглед от тях. Когато затвореше очи, не можеше да си представи точно как изглеждаха. Не можеше да мисли. Да избяга ли? Да остане ли? Страхът го погълна. Те следваха потока отляво надясно и бързо преминаха точно пред него, а листата под краката им почти не потрепваха. Накрая той осъзна, че няма да се обърнат и да го разкъсат на парчета, но въпреки това дъхът му продължи да излиза на пресекулки, а студът го прониза до мозъка на костите. Накрая ордата изчезна на север към реката.
Мина много време, преди да започне да диша нормално. Когато по изгрев-слънце абатът го завари на същото място, Галахад избухна в сълзи, а той го прегърна.
— Съжалявам — каза облеченият в ризница рицар. — Справихте се добре.
Галахад се срамуваше от сълзите си, но не можеше да спре да плаче.
— Минаха помежду ни — продължи абатът. — Не можех да рискувам рицарите си заради вас. Така… така стоят нещата тук — рече той и потупа Галахад. — Справихте се много добре.
Рицарите преместиха лагера също толкова безшумно, колкото вършеха всичко останало. Тръгнаха на север и Галахад забеляза, че следите, оставени от демоните, имат формата на човешки стъпала. Огледа ги много внимателно, но не забеляза нищо друго освен отпечатъци от боси крака и меки обувки.
Един млад рицар му кимна, прочисти тихо гърлото си и се наведе към него.
— Сосаги — каза той.
Галахад знаеше достатъчно, за да си даде сметка, че рицарят му оказва чест, като проговаря.
— Мислех, че са демони — каза му той.
Младежът поклати глава, постави пръст на устните си и подкара коня си нататък.
Същата нощ Дикън го потупа по рамото.
— Извинявай, момче. Трябваше мен да оставят при багажа. Дори не знам защо сме тук.
Абатът дойде, предложи им по чаша топла медовина и клекна на пети, въпреки че не беше свалил доспехите и ризницата си.
— Тук сте, за да отнесете новини на краля, когато има новини — каза той и се огледа. — Утре.
Дикън отпи глътка медовина.
— Какво научихте днес?
— Крепостта още се държи — каза абатът. — Мостът също не е превзет. Игуменката се е справила далеч по-добре, отколкото очаквах, дължа ѝ извинение — рече той и се усмихна на Галахад. — Проблемът с обета за мълчание е, че те прави уязвим за хорските приказки.
Дикън кимна.
— Ще тръгна в първи зори.
Абатът поклати глава.
— Горите от тази страна на реката са пълни с врагове. Сосаги, абенаки, ърки, блатници и други, по-страшни създания — каза той и поклати глава. — Утре вечер ще им направим демонстрация. Шумна демонстрация. Ще привлечем всички изчадия от мрака, както… — Той се усмихна. — Както пламък — нощни пеперуди. Вие ще тръгнете след това.
Само на няколко левги от хълмчето, където лагеруваше абатът, на портата на замъка стояха капитанът и игуменката. Зад тях чакаха повечето от войниците на Йеханес, както и двадесет оръженосци и слуги, водени от Жак. Всички бяха навлекли раса на монахини върху доспехите си.