Червения рицар ги събра в кръг.
— Какви страховити монахини сме само — отбеляза той. — Орденът на свети Тома трябва повече да внимава как подбира хората си.
Игуменката се разсмя, а войниците от вилазката се изкикотиха нервно.
— Трябва да действаме бързо, така че слушайте сега. Все едно превземаме град в Гале — промъквате се до стената и щом чуете сигнала, вдигате стълбите. Това е. Щом влезете, тръгнете към кулите до портата. Ще си приберем хората и ще се върнем обратно. Не изоставяйте ранените. Знаете как действаме — с усмивка каза той, а после се обърна към сер Майкъл, сержантът на предишния гарнизон. — Дръжте портата отворена, докато се върне вилазката, но не я оставяйте така само заради шепа хора. Ясно ли е? Щом вилазката се прибере, затворете. — Той се обърна към Безглавия. — Видите ли моят син огън да засипва града, дайте всичко от себе си.
Безглавия кимна.
— Предадохме и на хората в Замъка на моста.
Застаналият до стрелеца Хармодий скръсти ръце и намигна на капитана, а той кимна.
— Всички знаете, че Том никога не би ви изоставил. Да отидем да си го приберем.
Надигна се шепот, капитанът скочи от бурето и ги поведе — не към портата, а към стълбището на амбулаторията. Игуменката вървеше до него. Тя ги преведе през долната амбулатория, после по стръмните стълби към мазето, а след това — по друго стълбище. Накрая стигнаха до извор, който бликаше дълбоко под хребета от добре осветена цепнатина в стената. Силата, събрана тук, беше смайваща. Нито златна, нито зелена. Червения рицар посегна към извора и се изпълни с нея.
„Много по-силен си отпреди — каза Пруденция, — но не можеш да се мериш с него.“
„Знам.“
„Не, не знаеш. Ти си арогантен, а той те превъзхожда.“
„Хубаво. Да, знам.“
„Глупак!“ — изсъска тя.
Той се спусна в цепнатината и излезе в продълговато складово помещение, пълно до тавана с фургони и бурета със свинско. На хората му им трябваха няколко дълги минути, за да ги поместят.
Зад тях имаше врата. Игуменката извади един ключ от пояса си и погледите им се срещнаха.
— Сега знаете всичките ми тайни — прошепна тя.
— Съмнявам се — отвърна капитанът и целуна ръката ѝ.
— Сигурна съм, че не бива да ви давам това — рече игуменката, усмихна се горчиво и му подаде парче навит пергамент. Стори му се едновременно грапав като сухо листо и гладък като женска кожа.
— Като нейна духовна майка бих могла да не одобря това — продължи игуменката. — Или да се държа като ревнива жена. — Тя сви рамене. — Сестра Майрам ми донесе бележката и ми призна, че вече е предала още една — рече игуменката и срещна погледа му. — Амичия не е за вас, капитане. Тя е важна, много по-важна и от двама ни.
Той се усмихна.
— Не това очаквах да кажете — каза капитанът и се поклони. — Моля да ме извините.
Червения рицар се обърна настрани и повдигна пергамента към светлината на една факла, поставена в скоба на стената. Прочете го и не можа да сдържи усмивката, която се разля по лицето му.
Портата ти е затворена.
Ела при мен.
Капитанът се обърна към игуменката, а тя поклати глава.
— Направо сияете.
— Какво я прави по-важна? — попита той.
Колоната потегли. Вратата беше отворена, тази зад нея — също. Той отново целуна ръката на игуменката.
— Благодаря ви — каза капитанът.
Тя се усмихна.
— И капка спокойствие не ми донесохте, млади човече — рече игуменката и махна с ръка. — Вървете. Избийте враговете ни. Ликувайте.
Звучеше изморено. Червения рицар се обърна и взе стълбите почти на един дъх. Докато тичаше надолу, спря, за да докосне кърпичката на рамото си.
Амичия го усети, сякаш беше докоснал бузата ѝ. Усмихна се и продължи да реже чаршафите на ленти.
„Каква глупачка съм“ — каза си послушницата.
Ротата мина през тунела на игуменката и влезе в лабиринт от каменни коридори. За онези, които знаеха къде да гледат, беше ясно, че виещите се тунели не са били издълбани от хора. Макар че бяха празни, капитанът усещаше отпечатъка от силата, с която ги бяха прокопали преди повече от век, дори два. Тя обаче не ги беше напуснала, като миризма на пушек след пожар.
Накрая магическата светлина на игуменката ги отведе до двойна дъбова порта, обкована с желязо, мед и сребро. Само капитанът можеше да различи, че е покрита със символи — могъщи защитни заклинания, изрисувани с херметистка сила. Никога не беше виждал подобно нещо… а игуменката му беше дала ключа.
Той го стисна с нов прилив на уважение.
Някои от хората му бяха силно притеснени. Вече цял час се движеха из безмълвни зловещи коридори дълбоко под земята, а това не беше най-добрата подготовка за бой. Мъжете зад гърба му звучаха така, сякаш бяха на ръба на паниката.