Болката разяри Торн. Открай време му действаше така.
Той отвърна на удара.
Площадът на Долния град бе покрит с трупове. Капитанът влезе в параклиса, търсейки хората си, а стрелците се разпръснаха надясно и наляво.
— След мен! — извика той. — Хайде!
После хукна през площада, а те се понесоха с дрънчене зад него. От основната бойна част се отделиха групи мъже, понесли стълби и тръгнаха на изток през руините. Някъде вдясно от капитана, както и пред тях, се водеше бой — той не го виждаше, но го чуваше. Внезапно от мрака изникна Анджело ди Лантернум.
— Сер Йеханес моли за помощта ви — каза той.
— След мен — нареди капитанът и тръгна след оръженосеца. Не му остана време да си отбележи, че Йеханес се е отклонил от предначертания маршрут.
В небето изригна ослепително ярка светлина, сякаш събрала в себе си мълниите от всички летни бури, които бе виждал някога, освети Анджело и капитанът видя, че раменете му кървят, а стрелците също са опръскани с червено и черно. Пред тях войниците на Йеханес застинаха под светлината на мълнията — приличаха на илюстрация в ръкопис, изобразяваща рицари, които се бият с чудовища.
— Пазете се! — извика Червения рицар. — Демони!
Ужасът го помете като боен чук. Той стисна зъби и се насили да продължи, а едно от страшилищата се извърна към него със свръхестествена бързина. Капитанът обаче също я притежаваше.
Остриетата им се срещнаха с такава сила, че блеснаха искри. Рицарят отстъпи пред невероятната мощ на адверсария, завъртя меча около оста на бронираната си китка, пристъпи в обсега на ужаса, който се излъчваше от него и заби върха на оръжието си в мозъка му. Той се свлече на земята и капитанът премина към следващия. Демонът извърна глава, красивите му очи срещнаха неговите, а ноктестата му ръка се стрелна толкова бързо, че той не можа да парира удара и замахна надолу.
Адверсарият залитна, пръскайки ужас както скункс — вонята си и капитанът усети, че му се повдига. В очите му имаше кръв.
„Забралото ми е отворено. Ще ме убие.“
Стомахът му се сви от по-различен ужас, стана му студено. Демоните обаче не бяха безсмъртни — отстъпваха, а ихорът им се смесваше с човешката кръв по земята. Когато разстоянието помежду им нарасна, ужасът отпусна хватката си и Червения рицар видя, че изчадията са по-малко от дузина.
Застиналите стрелци изведнъж трескаво се раздвижиха и раненият от капитана демон бе набучен със стрели като игленик. Той се обърна, от него избликна ужас и могъщото му тяло рухна на земята.
Йеханес викаше хората си.
— Дръжте се! — опита се да изкрещи капитанът, но успя само да изписука. Уил Главореза обаче изрева иззад гърба му:
— Дръжте се!
Йеханес млъкна.
— Към кулата! — настоя Червения рицар.
Яростта на Торн се стовари отгоре му като чук.
Пулсиращото сияние летеше насреща му, а Хармодий само го наблюдаваше, безсилен да го спре. Остана му цяла секунда, за да погледне пулсиращата противнозелена смърт право в очите. Херметистката защита на крепостта отново се вдигна — усети я, но знаеше, че няма да е достатъчна. Могъщите заклинания, които пазеха манастира, бяха гениално замислени — използваха каквото бе възможно, а останалото преливаха или отразяваха. Бяха толкова добре изработени, че изглеждаха почти интелигентни. Неопитните чародеи се опитваха да отвърнат на силата със сила, но умелите бяха наясно, че трябва да посрещнат директния удар с хитрост, отблъсвайки енергията на врага като опитни фехтовачи. Повечето статични заклинания лесно можеха да се преодолеят, но това…
В мига на унищожението си Хармодий се запита:
„Кой е построил това място?“
Щитовете покриха крепостта, прихванаха удара и го отблъснаха, но дори древните магии имаха своя предел. Остатъкът от магическата атака нахлу през тях като придошла река, отнесла дига.
Той вдигна ръка.
Игуменката го изпревари и спря прилива на яростното заклинание точно преди да стигне до тях, а после го насочи обратно натам, откъдето бе дошло и положи лявата си ръка на рамото на Хармодий.
„Не зная как да водя такава война — каза тя. — Пуснете ме да вляза.“
Чрез нея той усещаше и сестрите ѝ, които пееха химн в параклиса. Силата им не се вливаше директно в игуменката. Връзката им беше много по-неуловима.