Въпреки положението, в което се намираха, Хармодий намери време да се възхити на великолепието на общия замисъл. Крепостта, заклинанията, сестрите, които можеха да подхранват силата им до безкрай, независимо от индивидуалните си слабости… Магът отново се зачуди кой бе изградил всичко това, стисна ръката ѝ и я преведе през огромната бронзова порта на двореца си, както младоженец води невяста.
„Добре дошла“ — каза Хармодий.
В Имагинерното тя бе много по-млада и по-земна. Изведнъж в съзнанието му изникна спомен — същата тази жена, облечена в ловджийски костюм. Стоеше на вратата на покоите на учителя му, потупвайки с камшик по дланта си. Опитваше се да убеди Ричард да излезе на езда с нея.
Хармодий отпрати спомена, макар че той стана видим. Игуменката го видя и се засмя.
„Той беше най-лошият любовник на света — каза тя с тъжна усмивка. — Не обичаше да ходи на лов, да язди и да танцува. Все закъсняваше и даваше куп обещания, които не можеше да изпълни. — Тя сви рамене. — Желаех го и това са последствията. Някои грехове не могат да бъдат изкупени. — Тя разпери ръце. — Тук е много хубаво.“
Похвалата ѝ го накара се изчерви, сякаш беше много по-млад. В Имагинерното времето нямаше никакво значение, тъй че той не бързаше заникъде.
„Подозирахте ли нещо? — попита внимателно той. — Когато той ни предаде?“
Гостенката му седна в едно от величествените му кожени кресла и кръстоса глезени върху облегалката за ръце. Под широките си поли за езда носеше ботуши.
„Нали знаете, че на стари години е трудно да седнеш така — доволно каза игуменката. — Ех, младост, младост. — Тя се облегна назад. — Сигурно често си задавате този въпрос.“
„Дълги години бях в плен на фантазма му — каза Хармодий, — но да, сега си го задавам постоянно.“
„Знам само, че няколко месеца преди Чевин откри нещо, нещо ужасно. Притисках го да ми каже какво е, но той само се усмихваше и отвръщаше, че не съм готова да го разбера.“
Хармодий направи физиономия.
„На мен и толкова не каза.“
Игуменката кимна.
„Сега обаче знаете какво откри тогава. Аз също го знам.“
В Имагинерното тайни почти не съществуваха.
„Да“ — отвърна той, а игуменката поклати глава.
„Всички, които служат на ордена на свети Тома, знаят, че зелената и златната сила са едно и също нещо — рече тя. — Ричард беше глупак, за когото светът бе изцяло черно-бял. И сега е същият. Такъв чудовищен интелект, такова могъщество и нито капка здрав разум. — Игуменката повдигна рамене. — Е, стига приказки. Той разбива дома ми на парчета. Покажете ми как да използвам силата ни, за да го спра.“
„Ето така — каза Хармодий. — Но ще бъдем по-продуктивни, ако вие ми подавате сила, а аз правя заклинанията.“
Миг по-късно — всъщност в същия миг, тъй като в Имагинерното времето е без значение — двамата стояха на балкона на великолепния му дворец и гледаха към реалния свят.
Торн приличаше на огромен фар, грейнал в зелено. Хармодий насочи ръката на игуменката към изчадието, което някога бе неин любовник. Тя го изпълни със сила и той я превърна в огън.
За пръв път се наложи да спре, за да издигне щит пред себе си. Пристъпът му на гняв бе преминал, а отговорът на Хармодий беше достоен за уважение. Не повече, но не и по-малко.
Защитата на крепостта се вдигна отново, но Торн бе успял да нанесе няколко добри удара. Сега обаче рискуваше за нищо. Издигна втори щит.
Могъщата атака на Хармодий бе отблъсната като детенце, което удря с пръчка бронята на някой рицар.
Торн изръмжа… а може би се засмя.
Том беше в безсъзнание и бяха нужни шестима мъже, които да го носят. Капитанът нямаше желание да губи конете, останали в гарнизона на Долния град, така че няколко стрелци преместиха труповете от прага на горната порта и я отвориха. Гарнизонът се изнесе след животните, а войниците от вилазката прескочиха стените със стълби. Всичко вървеше много добре — до момента, в който демоните отвърнаха на удара.
Ариергардът се строи, макар и бавно. Това беше разбираемо предвид обстоятелствата, но внезапно трима войници паднаха мъртви на земята, а над телата се надвеси сияйно чудовище, стиснало две хищно закривени брадви, чиито остриета блестяха на меката лунна светлина. Бе разпорило броните на сер Уилиам Гревил и на Маркъс (прислужникът на Йоханес), сякаш бяха от кожа, а третият убит лежеше по очи до тях.