… не беше така силен, както преди. Някъде дълбоко в себе си капитанът намери време да се усмихне, развеселен от иронията. Беше прекарал цялото си детство в страх, боеше се от толкова много неща. Когато си свикнал с нещо, се научаваш да го презираш. А той бе свикнал да действа, когато го е страх.
Ужасът, който излъчваха демоните, изобщо не му въздействаше. Въпреки това той едва удържа позицията си, защото те си оставаха огромни, бързи и опасни.
Стиснал алебардата с две ръце, Йеханес замахна и острието строши ръката на един от демоните. Той отстъпи със залитане и дръжката на меча му попадна между краката на другия. Докато демонът се олюляваше, капитанът имаше достатъчно време да пристъпи напред и да замахне отдолу нагоре, черпейки сила от движението на хълбоците, ръцете и раменете си. Острието проблесна, плъзна се хоризонтално отляво надясно, мина под оръжието на адверсария и го обезглави.
До него Йеханес пристъпи напред и заби шипа на алебардата си в падналия по гръб демон. Разнесе се звук, който много приличаше на аплодисменти и капитанът се почуди кой ги наблюдава.
Почти се бяха изкачили до върха на хребета и стояха в подножието на главната порта, все още озарени от сребристобялата светлина на заклинанието му. Капитанът бе облян в пот и дишаше тежко, струваше му се, че шлемът му е клетка, а забралото — ръка, запушила устата му.
Демоните пак се хвърлиха напред. Зад тях напираха блатници, които се опитваха да ги заобиколят от двете страни и стрелците опъваха лъковете отново и отново с методична регулярност, но той не можеше да мисли за това. Демоните го нападнаха.
Този отпред замахна, хванал брадвата с две ръце и капитанът посегна към тях. Атаката на чудовището премина в защита, а огромният остър нокът на лявата му ръка се стрелна напред и се заби в рамото на рицаря. Болката го заслепи и той залитна назад. Бяха го ранили. Отново.
Йеханес бързо замахна с върха на алебардата, после пак и пак, след което я обърна, за да отклони брадвата на врага и заби шипа ѝ в демона. Той залитна и падна по гръб, а алебардата остана забита в гръдната му кост. Рицарят се опита да я освободи, но се забави твърде много.
Противникът на капитана замахна към Йеханес отстрани, успя да го удари по шлема и той рухна.
„Заради мен се върна“ — каза си Червения рицар и се хвърли напред, стиснал меча в дясната си ръка. Държеше го само за върха на дръжката и отчаяно замахна, но успя единствено да одраска клюнестото лице на демона с върха на острието. Въпреки това адверсарият залитна, а капитанът се наведе напред, сграбчи оръжието близо до върха и го заби в люспестото бедро на демона, като го използва като лост, за да го отхвърли от пътя си. Изчадието изчезна в мрака.
Червения рицар продължи по пътя и подмина Йеханес, а демонът, който му беше проговорил, изскочи напред, проправяйки си път между двама от другарите си.
— Аз съм Туркан от кветеногите — каза той.
Амичия не мислеше да излиза на стената. Мястото ѝ беше в лазарета при ранените, които прииждаха през портата. Каза си, че ще погледа само малко. Хората ликуваха.
Тя хукна боса и излезе на балкона на втория етаж на лазарета, после с лекота прескочи каменните перила, за да се покачи между двата гаргойла в долния край на фронтона и ожули бедрото си на керемидите, докато се плъзгаше надолу към стената. Беше минавала по този път много пъти, след като монахините угасяха светлините преди лягане.
Намираше се на един етаж над караулната на портата. Сурна се надолу и спря, щом си даде сметка, че част от стената просто липсва, а кракът ѝ увисна в празното пространство. Под нея склонът на хълма бе окъпан в зловеща бяла светлина.
Когато беше малка, семейството ѝ отвъд Стената наричаше тези същества „пазители“ и ги боготвореше. След като дойде тук, започна да вярва, че са ангели. Сега един огромен пазител стоеше на павирания път лице в лице с Червения рицар. Как мразеше този прякор, който заместваше името му! Червения рицар.
Изглеждаше уморен, но готов да се бие. Приличаше на герой. Тя не можеше нито да гледа, нито да извърне очи.
Пазителят замахна с двете брадви едновременно — нещо непосилно за обикновено човешко същество. Капитанът пристъпи напред и вдясно и отклони едната брадва към земята, а величественото създание отстъпи назад. Тя го видя как черпи сила. Пазителите по нищо не приличаха на хората, ако не се броеше любовта им към красотата. Този почерпи сила с лекотата, с която дишаше — за него това беше нещо съвсем естествено — и запрати заклинанието си към рицаря, който успя да го отклони, а после пристъпи напред и бавно вдигна меча си със сложно движение, което приличаше на поздрав. Зае бойна поза и застина, а пазителят вдигна брадвите си. Времето спря.