Тя не можеше да диша. В мига, в който единият от тях помръднеше, всичко щеше да приключи.
Доналд дойде и седна на един камък до малкия огън на Ранълд. Половината от хората им бяха на стража, а онези, които готвеха закуската, говореха с приглушени гласове.
— Хрумна ми нещо — рече Доналд.
Ранълд изяде парче бекон и повдигна вежда. Чувстваше се по-добре, някак по-жизнен от преди. Иън Стария го ядоса, защото се беше изпикал в потока, от който взимаха вода за пиене. Вчера нищо не бе успяло да го разгневи, така че той се наслади на яда си — прие го като знак, че е жив.
Той обмисли всичко това, докато дъвчеше и накрая кимна.
— Знаех си аз, че ми замириса на лошо — каза той и успя да се усмихне. Още една победа.
Доналд се облегна назад.
— Не се прави на интересен, два пъти по-млад си от мен — рече той и се ухили. — Мисля, че трябва да подкараме стадото към Албинкърк, само на дванадесет левги от тук е. И малко повече да са, все едно.
Ранълд си оставаше хълминец и беше достатъчно жив, за да хареса смелата идея.
— Точно над мястото, където се бихме със сосагите ли? — попита той, а другият сви рамене.
— Тръгнали са си, Ранълд. От три дни няма и следа от тях — ни перо, ни съгледвач, ни гол задник. Те са си такива, не се задържат на едно място — рече Доналд и се наведе напред. — Колко ще получиш за стадото в Хана? По едно сребърно пени на глава, може би и по-малко. Освен това пътят до там е много по-дълъг, отколкото до Албинкърк.
Ранълд се втренчи в пламъците на малкия огън, който бе наклал с брезова кора. Отвори кесията на колана си, извади няколко листенца и ги пусна в медна чаша, пълна с вода, сложи си и мед, разбърка чая и го изпи, а после тихо благодари на Бога. Вярата му в Него беше отслабнала… а може и да не беше. Не беше съвсем сигурен.
„Бях мъртъв.“
Трудно му беше да го приеме. Щеше да е по-добре да не мисли за това, само дето някак си си спомняше какво е да си умрял. Ужасно беше. Не искаше отново да умре.
Ранълд въздъхна.
— Дръзко хрумване.
От Албинкърк обаче можеше да изпрати вестоносец на краля. Поне това му дължеше. Не, дължеше му повече от това. Той отново въздъхна, а в очите на Доналд припламнаха искрици.
— Хайде тогава!
Ранълд осъзнаваше, че Редмейн иска да извърши някакъв подвиг, дори само за да оправдае факта, че е оцелял, а Хектор — не, и някъде дълбоко в себе си споделяше това чувство. Ако успееха да прекарат стадото дотам… Е, Сара Лохлан щеше да забогатее, фермерите и овчарите в Хълмовете — да си получат печалбата… а песента „Смъртта на Хектор Лохлан“ щеше да има щастлив край.
Той изпи последната глътка горещ чай и се загледа в потока.
— До един сме луди. А и някои от момчетата може да „откажат да ни придружат“ — каза той с подчертан албински акцент.
Доналд се изкикоти.
— Радвам се, че пак започваш да приличаш на себе си. Феите върнаха кръстницата ми към живота, разказвал ли съм ти? Минаха месеци, преди да се засмее отново, но тя беше мъртва цял ден — сви рамене той.
Ранълд потръпна.
— Олеле — измърмори той.
— А, защо. Тя казваше, че след като познала смъртта, животът винаги ѝ се струвал сладък — кимна Доналд.
Когато стадото потегли с тътен на запад, Ранълд още мислеше за това. Момчетата замърмориха, но никой не тръгна към дома.
Четири часа се движиха на запад по стария джелепски път, а местността ставаше все по-гориста и по-гориста. Виждаше се, че навремето по западните склонове на Морейските планини е имало стопанства — по младите дървета още се виеха лози, а край тях се нижеха десетки изоставени къщи с паднали покриви. Нито една не беше опожарена — един ден хората просто си бяха отишли и толкоз. Ранълд ги беше виждал и преди, но сега сякаш ги гледаше с други очи.
Вечерта спряха да лагеруват недалеч от блатата край Албин. Бяха принудили стадото да се движи бързо, за да успеят да изминат поне двадесет левги и младежите бяха толкова изтощени, че Доналд състави нов списък със задачи. Пишеше бавно и внимателно върху восъчната си плоча, като отбелязваше нечии имена със знаци, а други — както обикновено.
Кенет Холиът не беше бард, но всички знаеха, че умее да свири. Тази вечер момчето изпя няколко стиха под акомпанимента на бащината си лира, а после поклати глава и състави още няколко. Пишеше песен за смъртта на Хектор. Знаеше една на Стария език, за смъртта на друг Хектор и стискаше перото между зъбите си, твърдо решен да напише нова. Час по-късно изруга и изчезна в нощта, а Ранълд се разрида.