Вторият змей слезе по-ниско с прибрани крила, но ги разтвори твърде рано, вдигна се и камъкът му се отклони, смазвайки една от стотиците овце, все още затворени в кошарите на хребета.
Третият змей беше най-стар и най-хитър. Той подмина целта, която му беше определил Торн и почти нежно положи камъка си върху балистата, разби я и свали Безглавия от кулата. Стрелецът изпищя и докато падаше, панически посегна към гаргойлите по балкона на лазарета.
Змейовете отлетяха.
Час по-късно змейовете се върнаха. Този път и тримата подражаваха на най-стария, като летяха ниско по протежението на целия хребет, издигайки се едва при топлото течение пред крепостта, за да хвърлят снарядите си от упор. Този път обаче ги посрещна градушка от стрели и копия, изстреляни от всички краища на двора, кулите и дори от балкона на лазарета. И трите чудовища бяха улучени и гневно отлетяха, без да изпълнят задачата си. Камъните, които носеха, пробиха дупка в покоите на капитана, убиха две монахини в лечебницата и смазаха един боен кон и един оръженосец в конюшнята.
Червения рицар проспа всичко това.
Събуди се едва късно следобед. Намираше се в собствената си стая, макар че тя му се видя някак особена. Въздухът се движеше наоколо му, а на стената зееше отвор колкото двуколка. Някой го беше покрил със завивки и един стар гоблен. Дупката гледаше право навън, малката му веранда също я нямаше.
Капитанът опря пети в пода. Тоби беше наредил дрехите му на дъската за гладене и чакаше, преметнал над лакътя си добре почистените му черни чизми. Капитанският му колан беше излъскан и сияеше като херметистки артефакт.
— Игуменката ви покани на вечеря — каза Тоби. — Господарят Майкъл е на тренировка.
Когато тежестта падна върху бедрата и хълбоците му, капитанът изохка и за миг разбра какво е да си стар.
— Шивачката ви праща тези дрехи — каза Тоби и посочи един кош. — Нови, чисти и изгладени. Ризи, подшлемници и бельо. И два черни панталона.
Капитанът прокара длани по една риза. Шевовете бяха изящни, ситни и почти съвършено еднакви, но не съвсем — сякаш оформяха някаква шарка. Шивачката беше използвала небоядисан конец върху искрящобелия лен и самият контраст се бе превърнал в украса, деликатно подчертавайки таланта ѝ, толкова недоловим, колкото силата, с която бе наситила дрехите.
Той вдигна ризата. Силата беше златиста, с цвета на блестящо бяло злато. Цветът на чистотата, на слънцето. Дрехата не го изгори, макар че той не очакваше нищо подобно. Беше го разбрал преди много години.
Тоби прекъсна мислите му.
— Желаете ли вино? Или топъл сайдер? — попита той и се втренчи в пода. — Сайдерът е хубав — измънка момчето.
— Сайдер. Ще си облека новите дрехи, само че под аления жупон, Тоби. Черният е за… — Той въздъхна. — Черният е за друг повод.
— Простете, милорд — каза момчето и се изчерви.
— Откъде можеше да знаеш? Как са ранените? Как е Том Лошия? — попита капитанът, наслаждавайки се на свежата чистота на новата си бяла риза. — Ако можеш да го уредиш, ще се изкъпя, преди да се облека.
Тоби кимна и прие предизвикателството.
— Лесна работа — каза той, изчезна, а после пак се появи. — Сер Томас вече се разхожда. Сер Йеханес — също.
Момчето хукна и капитанът се заслуша в стъпките му. Тоби го караше да се усмихва, но и да се чувства стар. Той съблече дрехите, които носеше под доспехите си. Не ги беше свалял от… хмм. Два дни?
Ризата беше топла, влажна и миришеше лошо — не на пот, а на засъхнала кръв. Цялата беше напоена и разкъсана по цялата си дължина.
Някъде в багажа му имаше огледало. Майкъл бе разопаковал чантата, торбата и раклата, която държеше при фургоните и капитанът започна да рови в нещата си. Усещаше, че вечерта наближава, а не си е сложил доспехите.
Откри бронзовото огледало в пътната си чанта, намери и един бръснач, извади острието от красиво украсената бронзова дръжка и се погледна в огледалото. Беше забравил за раната, която получи предишната вечер. По дължината на лявата му буза пълзеше дълга драскотина, която все още леко кървеше. Щом я видя, започна да го боли. Не изглеждаше зле, просто го болеше.
Той поклати глава. Почувства се замаян от шока след битката, както и от онова, което зърна в огледалото. Опита се да огледа раната на дясното си рамо. Болката беше притъпена и не успяваше да открие източника ѝ, въпреки че дрехите, които носеше под бронята, бяха пропити с кръв. Втвърдени от кръв би било по-точно. И това си беше шок.