Хармодий се ухили.
— Сапуна ли искаш? Розов ли е?
— Да.
— Въпреки това уменията ти много са се подобрили. Знам, че си добре обучен. Просто не бива да си толкова потаен — рече старият маг и сви рамене. — На мен, разбира се, ми е лесно да го кажа.
Той вдигна сапуна и го задържа извън обсега на капитана.
— Бих могъл да постигна и повече, ако той не стоеше точно пред вратата ми, за да ми изтръгне душата, щом си подам носа — каза младежът и се почеса. — Може ли сапуна, моля?
Хармодий надникна през дупката зад гоблена.
— Хубав нов прозорец — рече той. — Черпи сила от другаде. Знаеш как.
— От кладенеца ли?
— Какво ще кажеш за слънцето? — отвърна с въпрос Хармодий.
— Аз съм дете на Дивото — каза капитанът. — Майка ми ме направи такъв.
Хармодий не гледаше към него, а навън, към полето.
— Момче, имаш ли ми доверие?
Червения рицар погледна към високия му горд силует.
— Не съвсем — рече той. — Във всеки случай не вярвам, че ще си получа сапуна.
Хармодий се засмя.
— Добре, добре. Имаш ли ми доверие като на учител по херметизъм?
Капитанът размишлява в продължение на няколко дълги секунди.
— Мисля, че да — рече накрая той.
Старият чародей кимна, откъсна гоблена от куките и слънчевата светлина обля ваната.
— Вземи сапуна. Използвай силата на слънцето, хайде — каза той и задържа сапуна на видимо място.
Капитанът имаше чувството, че слънчевите лъчи внезапно са придобили тежест. Той вдигна мократа си ръка и позволи на слънцето да я близне. То винаги му харесваше, особено през пролетта.
… ухание на цветя…
За част от секундата успя, но го обзе отвращение. Сякаш му се повдигна.
Сапунът не помръдваше.
— Постарай се повече — каза Хармодий.
— Предпочитам да ми дадеш сапуна и да опитаме, след като се облека — каза Червения рицар. Чувстваше, че е в неравностойна позиция — гол, мокър, ранен и уязвим.
Хармодий присви очи.
— Използвай силата.
Капитанът опита отново, остави слънчевите лъчи да го погалят и да попият в него…
… и се изплю, като едва пропусна ваната.
— Не — каза той.
— Този път беше по-добре — рече Хармодий. — Даже много добре. Да ти кажа ли защо ти се възхищавам, капитане?
— Сега с ласкателства ли ще ме убеждаваш?
— Не е заради това, че не се боиш от нищо. Доколкото мога да преценя, теб те е страх от всичко — каза магьосникът и скръсти ръце. — Възхищавам ти се, защото всеки път надмогваш страха си. — Той кимна. — А сега почерпи от силата на слънцето и я използвай.
Капитанът остави слънчевите лъчи да го помилват. Почувства силата им — хранителна като хубаво сирене, по-плътна и по-наситена от тази на Дивото.
Внезапно някаква бариера в съзнанието му се затвори с трясък.
— По дяволите! — рече Хармодий. — Опитай пак.
Младежът си пое дълбоко дъх и опита отново. Усещаше силата. Искаше я. Само да можеше да докосне слънцето…
Да докоснеш слънцето означава да си чист.
„Аз съм плод на омраза и кръвосмешение. Създадоха ме да унищожавам. Никога не бих могъл да използвам силата на слънцето.“
Водата във ваната беше топла, слънцето — също. Той подтисна отвращението си и посегна към него, представи си как го язди. Или как язди под лъчите му. Представи си как Амичия стои под бялата светлина…
Успя отново, но само за миг. Лъчите върху ръката му бяха като проводник, а кожата му попи силата като гъба. После той пак се задави с нея, закашля се и сапунът, който бе пресякъл стаята наполовина, падна на пода.
— Аха! — изрева магьосникът.
— Не мога — каза капитанът.
— Току-що го направи — рече Хармодий, вдигна сапуна и му го подаде. — Няма граници, моето момче. Няма правила. Можеш да използваш слънцето. Дълго ще му се съпротивляваш — нещо в теб ще се противи, но за Бога, момче, ти току-що използва силата му в най-чистата ѝ форма. Познавам хора, които я поемат от водата или от въздуха. Много малко магьосници я поемат направо от източника.
Капитанът започна да се сапунисва — водата изстиваше. Изстиваше твърде бързо.
— Копеле такова — каза той на чародея.
— Най-добре направи нещо по въпроса — рече Хармодий и той отиде в палата си.
„Недей — каза Пруденция — Той те очаква.“
„Точно така“ — рече капитанът и докосна ключалката.
Усещаше, че водата става все по-студена.
— Копеле — повтори капитанът.
Слънцето беше навсякъде наоколо му и той посегна към него… но не се случи нищо особено. Представи си топъл летен ден, само дето прекали и видя само пот и буболечки.
Есен тогава. Цветът на тиквите, на зрялата царевица, на житото, готово за жътва. Представи си толкова много неща, все златни, оранжеви и алени, огрени от залязващото слънце…