Докато Хармодий се отдалечаваше, Том не откъсваше очи от него.
— Странна птица е този.
Червения рицар се усмихна.
— Ти ли ми го казваш? — рече той, призова един ленен пешкир, окачен на вратата и той долетя в ръката му. Капитанът се ухили и се изправи, а от тялото му се стичаше вода.
Том се олюля на стола си.
— Не правете повече така — каза той. Беше изтеглил тежката си кама от ножницата. — Ще съм ви благодарен, ако го правите скришом, както е редно.
Капитанът усети, че се изчервява.
— Умея да правя магии, Том — рече той. — Ти знаеш това.
Том изръмжа.
— Едно е да знам, друго е да гледам — рече той и сви рамене. Изглеждаше смутен. — Вчера загубихме петима войници и трима стрелци — каза Том и сведе поглед към една восъчна плоча. — Откакто е започнала обсадата, са загинали девет войници и деветнадесет стрелци. С вчерашните убити и с още двама слуги стават тридесет — каза той, свивайки рамене. — Един на всеки четирима.
Червения рицар облече ризата си.
— Не казвам, че трябва да се откажем — рече Том, — но може би е време да видим дали няма как да се спазарим.
— И ти ли, Том? — попита младежът, докато обуваше бельото си. Платът беше свеж и чист. Макар и изтощен, той също се почувства така.
— Всеки ден губим все повече хора — рече Том. — Слушайте, нали знаете, че съм на ваша страна? Добър капитан сте, дори Йеханес взе да го разбира. — Той сви рамене. — Обаче не ни е това работата, момко. Едно чудовище — добре, но цяла армия?
Том се намръщи, а капитанът седна на койката си и посегна към новите си панталони от наситеночерна вълна — малко груба и бодлива, но плътна, топла и разтеглива. Той хвана единия крачол и внимателно го нахлузи върху десния си крак.
— Ние не губим — каза той.
— Колкото до това… — рече Том.
— Ще удържим крепостта, докато дойде кралят — каза капитанът и хвана втория крачол.
— Ами ако не дойде? — попита Том и се наведе напред. — Ами ако вестоносците ни не са успели да стигнат до него?
— Ами ако прасетата можеха да хвърчат?! — сопна се началникът му. — Сигурен съм, че собствениците на крепостта знаят какво става. Беше им съобщено — видях със собствените си очи, Том. Рицарите на свети Тома няма да допуснат този манастир да падне. Той е източникът на богатството им, свято наследство от стария владетел. Кралят също не би го допуснал.
Том сви рамене.
— Може всички да измрем тук.
Капитанът започна да рови из дрехите си — търсеше чист жакет или поне такъв, който да не намирисва. Откри един, ушит от памучно кадифе и два слоя плътен лен, измачкан, но напълно чист и започна да го връзва към панталона си.
— Може всички да измрем тук — призна той, — но мамка му, Том, усилието си струва. Не става дума за дребнаво спречкване по границите на Гале. Това е северната част на Алба. Ти си от Хълмовете, аз съм от Аднаканарите… — Той разпери ръце. — Тези хора имат нужда от нас.
Том кимна, макар че не беше видимо трогнат от нуждите на северняците.
— Значи наистина смятате, че кралят ще дойде, а?
— До ден. Може би два — отвърна капитанът.
Том задъвка мустака си.
— Може ли да кажа на момчетата? Ще им повдигне духа… само дето кажа ли им, времето ви почва да тече. М’лорд.
— Ултиматум ли е това, сер Томас? — рече Червения рицар и изпъна гръб, сякаш това можеше да облекчи положението му. — Заявявате, че след два дни войниците ми ще настоят да потърся друго решение, така ли?
Том Лошия презрително изкриви устни.
— Със сигурност ще има и такива. И всеки ден ще стават все повече — отвърна той и се изправи. Сякаш беше не човек, а канара, двуметрова грамада от мускули. — Не ме разбирайте погрешно, капитане. Обичам да се бия и пет пари не давам кой е противникът. Мога да се бия тук до безкрай. — Той повдигна рамене. — Други обаче не могат.
— И ще поискат да се откажат — с облекчение кимна капитанът.
— Може и да поискат — каза Том и се ухили. — Кълна се, днес във въздуха има нещо. Като отрова е — момчетата са сприхави, всеки коментар е заядлив.
Младият човек взе аления си жупон от стола и се зае с вървите му.
— Усетих го.
Том поклати глава.
— Мразя ги тия ваши магии. Битките вече не струват — рече той и повдигна огромните си рамене. — Нямам нищо против да умра, стига да стане по моему. Обичам хубавите битки и ако тази ще ми е последната, искам само да е хубава. — Том кимна. — Колкото да заслужи песен.
Капитанът кимна.
— Ще видя какво мога да направя — рече той.
— Ще кажа на момчетата — отвърна Том.
Щом той излезе, влязоха Майкъл и Тоби, изчеткаха аления жупон на капитана и той забеляза, че любовните възли, извезани на гърдите му, са били освежени. Майкъл му помогна да го облече и всяко момче завърза по един маншет, докато той стоеше и размишляваше. Продължи да мисли, докато нахлузваше дългите си чизми. Прислужникът оправи жартиерите му, а оръженосецът му подаде палтото, после Тоби среса косата му и подсуши брадата му, а Майкъл донесе меча му за езда.