— Дай ми бойния меч — рече капитанът. — За всеки случай.
Майкъл скъси колана и го закопча за кръста му, отдръпна се и капитанът три пъти издърпа оръжието от ножницата, за да се увери, че е добре прикрепена към колана. Тоби му сложи шпорите, а Майкъл вдигна въпросително тежкия златен пояс.
Червения рицар се усмихна.
— Защо не? — попита той.
Майкъл го закопча на кръста му и му връчи шапката, ръкавиците и капитанската палка.
— Ще подраните — рече той, — но не много.
Капитанът се спусна по стълбите и излезе на двора. Мъжете и жените го оглеждаха любопитно — за разнообразие беше съвсем чист и макар че не можеше да го види, направо сияеше.
Той мина през двора, като кимаше на всички. Спря да похвали младия Даниъл за уменията му с меча, да се пошегува с Бен Картър и да поднесе съболезнованията си на най-малката щерка на Ланторнови — през нощта бяха загинали и двамата ѝ родители. Тя се изправи, за да направи реверанс и той се усмихна, забелязал, че погледът ѝ неволно се плъзга от него към Майкъл, който го следваше. Група стрелци му разказаха как Безглавия едва не умрял, като се заливаха от смях и се пляскаха весело по бедрата, сер Ейдриън му се оплака, че някой му крадял житото, а после му връчи парче пергамент.
— Както наредихте — рече чиновникът. — Говорих с дузина сестри и няколко селяни — продължи той, свивайки рамене. — Ако искате мнението ми, капитане…
Той замълча, а капитанът поклати глава.
— Не го искам — каза той и се усмихна, за да смекчи думите си. После пъхна стегнатия свитък в ръкава на жупона си и се поклони. — Имам среща с дама.
Сер Ейдриън отвърна на поклона.
— Пребройте си пръстите, след като се нахраните — рече тихо той.
Около дългата маса имаше прибори за тринадесет души. По средата бе поставен тронът на игуменката, а капитанът щеше да седне от дясната ѝ страна. Все още нямаше никой, защото той пристигна пръв. С Пърсивал си размениха по един мрачен поглед и птицата с нескрито раздразнение изтърпя да я погалят по главата.
Влезе една сестра, видя капитана и непристойно изквича. Той се обърна, поклони се и се усмихна.
— Простете, сестро. Чаша вино, ако обичате.
Тя излезе, а капитанът пристъпи към „Живота на светците“. След като разбра тайната ѝ, книгата му се струваше далеч по-интересна. Не се беше връщал към нея просто защото нямаше време. Сега беше съвсем очевидно, че това е сборник с херметистки заклинания. Той започна да го прелиства и да разчита набързо съдържанието му.
„Това го знам. И това също. Хмм. Това никога не съм го чувал.“
Книгата беше буквално възхитителна… и стоеше на показ, под един прозорец в крепост.
Капитанът се почеса под брадичката.
„Да кажем, че всички жени тук са като Амичия — помисли си той. — Значи орденът ги праща в манастира, за да ги пази? Или за да ги скрие от хората? Защо иначе ще…“
Тя стоеше до него. Можеше да я подуши, да усети топлината ѝ, да почувства златната сила върху кожата ѝ.
— Ти — каза послушницата.
Червения рицар се обърна. Искаше да я вземе в обятията си, чувството бе сравнимо с глада.
— Открил си Бог! — рече тя.
Внезапно го обзе гняв.
— Не — отвърна капитанът. — Нищо подобно.
— Чувствам го! Защо отричаш? Познал си силата на слънцето!
Пак ти казвам, Амичия — настоя той. — Не отричам съществуването на Бог. Просто не му се подчинявам.
— Нужно ли е да спорим? — рече тя и го погледна в лицето. — Изцерих ли те?
— Да — отвърна той, много по-грубо, отколкото искаше.
— Щеше да кървиш до смърт — рече Амичия, най-сетне разгневена. — Уплаши ме, нямах време да мисля.
„О.“
Той вдигна ръка.
— Благодаря ви, господарке. Трябва ли все да спорим? Разбира се. Или ви притеснява порязването на лицето ми? Почти не го усещам.
Тя облиза палеца си като майка, която се кани да почисти детето си от мръсотията.
— Не шавай — каза Амичия и прокара пръст по раната. Прониза го рязка болка, а после…
— Трябва да се молиш, когато правиш магии, Амичия — обади се игуменката от прага, а капитанът отстъпи крачка назад — с послушницата бяха твърде близо един до друг.
— Никой не е безгрешен, всеки се нуждае от съвет. Молитвата фокусира съзнанието и духа, а понякога Той слага ръка на раменете ни, а дъхът му докосва сърцата ни — рече игуменката, приближавайки се към тях.